— Но защо използва множествено число?
— Не ми каза как се казваш. — Тя хвана ръката ми. — Е, споделих ти какво виждам, а сега ти…
Отскубнах се.
— Как изглежда този човек?
— Майко мила. Наистина се страхуваш.
— Как изглежда?
— Какво значение има?
— Моля те, Анита. Опиши ми го.
— Добре де, успокой се. Слаб, зализан по нацистки. Особняк. С дълъг нокът на показалеца.
Мамка му. „Рибаря винаги намира каквото търси. Аз и ти няма как да разберем как го постига, но успява. Винаги.”
Преглътнах.
— Кога го видя?
— Няколко минути преди да дойдеш. Вървеше из селото, искал да говори с някого.
— Какво каза?
— Търсел южняк на име Юн. Да не си ти?
— Не, аз съм Юлф. Друго?
— Нищо. Даде ми номера си, ако чуя нещо. Кодът е на Осло. Какво толкова разпитваш за тоя тип?
— Чакам един познат да ми донесе ловна пушка, но не е бил той.
Значи, Йони Му беше пристигнал. А аз бях оставил пистолета в хижата. Отидох на събитие, където беше опасно, без да взема единственото, което би могло да ме спаси в критична ситуация. А не взех оръжието, защото очаквах да се запозная с някоя мацка и не исках да я стряскам, като почнем да се събличаме. Ето че се запознах с мацка, но определено нямах желание да се събличам. Има ли ниво под идиот? Странно, но бях повече ядосан, отколкото изплашен. Би трябвало да съм поизплашен. Той щеше да ме застреля. „Та нали дойде да се криеш тук, за да оцелееш? — попитах себе си. — Ами тогава стегни се, мама му стара, и оцелей!”
— Живееш зад църквата, нали така каза?
Лицето й засия.
— Да, съвсем близо е.
Загледах се в чакълестата пътека. Йони можеше да се появи всеки момент.
— Какво ще кажеш да минем през гробището, та никой да не ни види?
— И какво, ако ни види?
— Ами помисли за… репутацията си.
— За репутацията ми? — изсумтя презрително тя. — Всички знаят, че харесвам мъжете.
— Добре, тогава за моята репутация.
Тя сви рамене.
— Става, щом си такъв финяга.
Къщата имаше завеси.
И чифт мъжки обувки в коридора.
— Кой…
— Баща ми — отвърна тя. — Няма нужда да шепнеш, той спи.
— Нали точно тогава хората шепнат?
— Още ли те е шубе?
Огледах обувките. Бяха по-малък размер от моите.
— Не.
— Супер. Ела…
Влязохме в спалнята й. Беше тясно, а леглото — единично. Широко колкото за съвсем слаб човек. Тя измуши роклята през главата си. Бутна ме на леглото, смъкна ципа на панталона ми и го събу заедно с боксерките. Откопча си сутиена и изхлузи бикините. Кожата й беше бледа, почти бяла, с червени петна и резки тук-таме. Но не видях следи от игли. Анита беше секси. Не можех да обвиня нея.
Тя седна на леглото и ме погледна.
— Няма ли да си съблечеш якето?
Съблякох го и го метнах заедно с ризата върху облегалката на единствения стол. От съседната стая се носеше хъркане. Скрибуцане при вдишване, пърпорене при издишване — горе-долу така звучи спукано автомобилно гърне. Тя издърпа чекмеджето на нощното шкафче.
— Свършила съм гумите — установи. — Ще трябва да внимаваш. Не ща деца.
— Трудно ми е да се владея — побързах да се оправдая. — Никога не съм можел. Дали да не се… позабавляваме по друг начин?
— По друг начин ли? — Тя изговори думата, все едно е нещо адски отвратително. — Ще взема назаем от татко.
Излезе, както я е майка родила. Чух как отваря вратата на съседната стая. Равномерното звучене на хъркането малко се разстрои, но после пак влезе в предишния ритъм. Няколко секунди по-късно Анита се върна с парцали кафяв портфейл и започна да го преравя.
— Ето — и тя подхвърли квадратно пликче в скута ми.
Ръбовете му бяха разръфани. Огледах го за срок на годност, но не открих.
— Не мога с презерватив — казах. — Просто не се получава.
— О, можеш, можеш — увери ме тя и сграбчи ужасения ми член.
— Съжалявам. Ти какво работиш?
— Млъквай.
— Хм. Може да му трябва малко… йод?
— Казах ти да млъкнеш.
Погледнах надолу към малката ръка, която явно се мислеше за способна на чудеса. Питах се къде ли е сега Йони. В толкова малко селце едва ли ще му е трудно да намери кой да го осведоми, че новопристигналият южняк се е настанил в ловната хижа. Да: Йони ще ме потърси в хижата и на сватбеното празненство. Корнелиус бе обещал да си трае. Тук се намирах в безопасност.
— Охо! Я виж! — изчурулика доволно Анита.
Изумен, погледнах надолу към чудото. Явно ерекцията ми беше резултат от стрес. Някъде бях чел, че обесените мъже понякога се надървяли. Без да пуска члена ми и без да спира, Анита грабна презерватива с лявата си ръка, разкъса опаковката със зъби и всмука презерватива, оформяйки „о” с уста. После се „гмурна” и след миг вдигна глава. Готово. Вече бях екипиран за креватни подвизи. Тя се изтегли назад в леглото и разкрачи крака.