— Само да те предупредя…
— Не приключи ли най-накрая с приказките, Юлф?
— … не обичам след секса да ме изхвърлят веднага навън. Въпрос на самоуважение е, ако ме…
— Млъквай и действай, докато още можеш.
— Обещаваш ли?
Тя въздъхна.
— Просто ме изчукай, човече!
Качих се на леглото. Тя ми помогна да го вкарам. Затворих очи и започнах да го движа напред-назад — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Тя пъшкаше, ругаеше и псуваше, но по начин, който схващах като окуражителен. Поради липса на метроном постепенно влязох в синхрон с ритъма на хъркането в съседната стая. Усещах как кулминацията наближава. Опитах се да не мисля за годността на презерватива или как би изглеждала кръстоска между мен и Анита.
Неочаквано тя се вцепени и онемя.
Спрях да се клатя. Помислих си, че е чула нещо: прекъсване в хъркането на баща си или стъпки отвън. Затаих дъх и се ослушах напрегнато. В моите уши обаче хъркането стържеше все така равномерно.
После женското тяло под мен неочаквано се отпусна. Притеснен, погледнах надолу. Очите й бяха затворени и тя не даваше признаци на живот. Предпазливо докоснах шията й с два пръста да проверя пулса. Не го напипах. Мамка му, къде й беше пулсът, да не би да…?
От устата й се откъсна тих звук. Първо мъркащо ръмжене. После то се усили и се превърна в нещо добре познато. Стържене при вдишване, пърпорене при издишване като от пробито автомобилно гърне.
О, Анита определено беше дъщеря на баща си.
Сместих се между дребното женско тяло и стената, потреперих от допира на студения тапет в гърба ми, а ръбът на леглото убиваше хълбока ми. Но се намирах в безопасност. Засега.
Затворих очи. В ума ми изникнаха две мисли. Първата: отдавна не съм се сещал за валиум. Втората: ще застреляш огледалния образ.
После се понесох към страната на сънищата.
Девета глава
На закуска видях бащата на Анита. Реалният образ до голяма степен се припокриваше с несъзнателно изградената ми представа за него въз основа на хъркането му. Космат, дебел и начумерен. Имах чувството, че съм „чул” дори потника му.
— Май ти трябва кафе — промърмори навъсено той и изгаси фаса си в нахапаната филия отпред.
— Благодаря — кимнах с облекчение и седнах срещу него до масата с ламиниран плот.
Той ме изгледа, после насочи вниманието си към вестника, наплюнчи молива в ръката си и отметна глава към печката и кафеварката.
— Ами, обслужвай се. Хем чукаш дъщеря ми, хем чакаш да ти сервират. Къде дават така?
Кимнах. Извадих чаша от един долап. Налях си от тъмночерното кафе и надникнах през прозореца. Облаците продължаваха да затулват небето.
Бащата на Анита се взираше във вестника. В тишината чувах тихото й хъркане.
Погледнах си часовника. Девет и петнайсет. Дали Йони още е в селото, или е тръгнал да търси другаде?
Отпих от кафето. Имах чувството, че трябва да го сдъвча, преди да го преглътна.
— Дай ми… — бащата надигна глава — друга дума за „кастрирам”.
— Скопявам — отвърнах.
Той погледна вестника и преброи кутийките.
— С „о” или с „у”?
— С „о”.
— Май става — пак наплюнчи молива и попълни в кръстословицата.
Обух се в коридора и тъкмо се канех да си вървя, неочаквано Анита изхвърча от спалнята като хала. Бледа, гола, с разчорлена коса и подивял поглед. Обви ме с ръце и не ми позволи да си тръгна.
— Не исках да те будя. — Напразно се мъчех да се добера до вратата.
— Ще дойдеш ли пак?
Отдръпнах се назад, погледнах я. Навярно се досещаше, че аз се досещам: мъжете не се връщат втори път при нея. И все пак искаше да знае дали аз ще се върна. Или не.
— Ще се опитам.
— Ще се опиташ?
— Да.
— Погледни ме. Погледни ме, ти казах! Обещаваш ли?
— Разбира се.
— Даде ми дума, Юлф. Обеща. А никой не дава празни обещания на Анита, ясно? Дал си ми душата си в залог.
Преглътнах. Кимнах. Ако трябва да сме точни, не й бях обещал друго, освен че ще се опитам. Ще се опитам да намеря време и желание — нещо такова. Освободих си едната ръка и докопах дръжката.
На връщане към хижата избрах заобиколен път. Минах зад възвишението на североизток и се спуснах през горичката. Прокрадвах се предпазливо между дърветата.
Еленът търкаше рога в единия ъгъл на хижата. Не би се осмелил да се приближи толкова, ако вътре има човек, разсъдих, но за всеки случай поех през браздата, изровена от потока, и приведен, се добрах до мястото, където бях скрил винтовката. Отместих камъните, разгънах битумната мембрана, в която бях увил пушката, проверих дали е заредена и бързо тръгнах към хижата.