Каменният под в ризницата беше прекалено корав да легна върху него, а църковните скамейки — твърде тесни, затова метнах якето си върху преградата пред олтара, легнах и си подложих кожената чанта под главата. Усетих как нещо мокро капна върху лицето ми. Избърсах го с ръка и погледнах пръстите си. Ръждивочервена течност.
Вдигнах поглед към разпятието точно над главата ми. Досетих се, че капката е дошла от тавана. Протекъл покрив, влага, оцветена от глина или ръждиво желязо. Завъртях се, та да не лежа на натъртеното си рамо, и се завих презглава с расото, за да не ми свети слънцето. Затворих очи.
Така. Не мисли. Освободи съзнанието си.
Освобождение. Капан.
С рязък замах отметнах расото, панически задъхан.
По дяволите!
Останах да лежа, вторачен в тавана. През първите седмици след погребението не ме хващаше сън и започнах да вземам валиум. Не знам дали съм развил зависимост, но при всички случаи оттогава трудно заспивам без валиум — освен ако не съм съвсем каталясал.
Пак се завих с расото и затворих очи. Седемдесет часа в бягство. Хиляда и осемстотин километра. Два-три часа сън във влакове и автобуси. Би трябвало да съм гроги.
Сега мисли за хубави неща.
Опитах се да си спомня какво беше преди. И още по-преди. Но спомените не се вестяваха. Вместо тях се появи другото. Облечен в бяло мъж. Миризма на риба. Черно дуло на пистолет. Строшено стъкло, падане. Изтласках картините настрани, протегнах ръка, прошепнах името й.
И тя най-сетне се появи.
Събудих се. Останах да лежа неподвижно.
Нещо ме беше побутнало. Някой. Внимателно, сякаш ме бе докоснал не за да ме събуди, а само колкото да се увери, че под расото има човек.
Наложих си да дишам равномерно. Навярно все още имах шанс. Навярно не бяха забелязали, че съм се събудил.
Плъзнах ръка встрани, но после се сетих, че бях проснал якето с пистолета върху преградата пред олтара.
Аматьорска грешка за човек с претенции на професионалист.
Втора глава
Продължавах да дишам, усещах как пулсът ми се успокоява. Тялото ми беше разбрало още непроумяното от ума. Ако бяха ония, нямаше да ме побутват лекичко, а щяха рязко да отметнат расото, да установят, че отдолу е който им трябва, и да ме надупчат като швейцарско сирене.
Предпазливо дръпнах расото от лицето си.
Над мен се бе надвесило покрито с лунички лице с чип нос, лепенка на челото и светли мигли над изумително сини очи. От главата стърчеше гъста рижа коса. На колко ли беше момчето? На девет? На тринайсет? Нямах представа. Нищичко не разбирам от деца.
— Не може да лежиш тук.
Огледах се. Освен малкия не видях другиго.
— Защо? — попитах сънливо.
— Защото мама ще чисти.
Изправих се, навих расото на руло, грабнах якето си от преградата, опипах джоба — пистолетът си беше вътре. Докато се обличах, болка проряза лявото ми рамо.
— Ти южняк ли си? — попита момчето.
— Зависи какво разбираш под „южняк”.
— Ами че си от място на юг от тук.
— Всичко е на юг от тук.
Момчето наклони глава настрани.
— Аз съм Кнют и съм на десет. Ти как се казваш?
Тъкмо преди да изтърся друго име, съобразих, че е по-добре да се придържам към вчерашната версия. Юлф.
— На колко си, Юлф?
— Стар съм — отвърнах и разкърших врат.
— Имаш ли трийсет?
Вратата на ризницата се отвори. Обърнах се. Оттам излезе жена, спря и ме огледа. Прекалено е млада за чистачка, стрелна се в ума ми. Направи ми впечатление и колко силна изглежда. На ръката, с която държеше кофата с плискаща се насам-натам вода, изпъкваха вени. Жената имаше широки рамене, но тънка талия. Старомодна плисирана пола покриваше краката й. Порази ме и разкошната й коса: дълга и толкова тъмна, че лъщеше на светлината от високите прозорци. Непретенциозна шнола укротяваше буйните вълни.
Жената тръгна към мен, обувките й тракаха по пода. Приближи се на достатъчно разстояние да разгледам лицето й и установих, че устата й е хубава, но с малък белег от оперирана заешка устна. Струваше ми се направо неестествено жена с толкова тъмна кожа и коса да има толкова сини очи.
— Добро утро — поздрави тя.