— За кучетата ли говориш, или за себе си?
— Мамка му как смърди! — изпъшка трети глас. Тутакси го познах: Брюнхилсен от задната стаичка, дето все хитруваше на карти. — Какво се е закачило за рогата му? И защо всички черволаци са навън? Дали да не проверим…
— Изкормили са го вълци — обади се Матис. — Пардон, ама внимавайте да не вдишате миризмата, защото е отровна.
— Сериозно ли? — попита спокойно Йони.
— Ботулизъм — поясни Матис. — Спорите се разнасят из въздуха. Една е достатъчна да убие човек.
Проклятие! Нима след всичко, което преживях, щях да пукна от някаква шибана бактерия?
— Най-честият симптом е замъглено виждане — продължи Матис. — Често говорът е завален. Това е причината незабавно да изгаряме телата на мъртвите северни елени. Искаме да сме сигурни, че ще запазим доброто си зрение и нормалната си реч.
Настъпи мълчание. Представях си как Йони се взира в Матис и се опитва да разшифрова неразгадаемата му полуусмивка.
— Бабанке, Брюнхилсен — обади се Йони, — претърсете хижата сантиметър по сантиметър. Вземете проклетите псета.
— Не е вътре. Невъзможно е — възрази Брюнхилсен.
— Знам. Но ако намерим парите и дрогата, значи все още е наблизо.
Чух как Бабанката и Брюнхилсен теглят отчаяно лаещите кучета нататък.
— Ще прощавате за въпроса, ама ако не откриете нищо, тогава какво?
— Тогава сигурно си бил прав — отвърна Йони.
— Сигурен съм, че той управляваше лодката — настоя Матис. — Тя беше само на петдесетина метра от брега, а той е грозен южняк. Тук нямаме такива. Ако гребе здраво и вятърът остане постоянен, за едно денонощие ще се отдалечи много.
— А ти си го видял, докато си лежал на камъните брега посред нощ?
— Да. През лятото там се спи най-добре.
Усетих как нещо пъпли по прасеца ми. Беше прекалено голямо за червей или мравка. Дишах през устата. Усойница? Мишка? О, моля те, Боже, дано е мишка. Сладка, мъхната мишница — пък ако ще и да е гладна. Само да не е…
— Сериозно? — Йони понижи глас. — Наистина ли от селото дотук се стига най-бързо по този път, заобикаляйки цялото възвишение? Отне ни повече от час. Последния път бях сам и взех разстоянието за по-малко от половин час.
— Да, но ако той беше в хижата, щеше да те застреля.
Животното — или каквото беше — се изкачваше нагоре по крака ми. Изпитвах почти непреодолимо желание да го изтръскам, но знаех, че и най-малкото движение или звук ще ме издаде.
— Да ти кажа — разхили се Йони, — за това, последното, дълбоко се съмнявам.
— И защо? Вярно, раменете ти са тесни, ала затова пък главата ти е достатъчно голяма за мишена.
— Юн Хансен може да стреля, но го е страх.
— Сериозно? Ако беше казал малко по-рано, щях да ви преведа по по-бърз маршрут…
— Казах ти, глупако!
— Да, ама явно нещо не сме се разбрали.
Животното стигна до коляното ми и продължи нагоре по бедрото. В същия миг съобразих, че то пълзи под панталона ми.
— Шшшт!
Да не би да бях извикал или да бях шавнал?
— Какъв беше този звук?
Възцари се пълна тишина. Притаих дъх. Мили Боже…
— Църковните камбани — поясни Матис. — Днес погребват Вилям Свартщайн.
Да не би да е леминг? Чувал бях, че хапят много лошо. Животното вече приближаваше мъжкото ми съкровище. Внимателно хванах крачола на панталона и го свих плътно с юмрук, така че да блокирам достъпа до ценните ми атрибути.
— Тая воня не се трае. Да се махаме — предложи Йони. — Дайте да проверим надолу по потока. Може да се е скрил там.
Чух стъпки по пирена. В крачола ми животното направи няколко опита да се провре през стеснението, но разбра, че тунелът е затворен, примири се и се върна по същия път.
— Тук няма нищо! Само винтовка и костюм! — извика глас от хижата.
— Добре, момчета, да се връщаме, преди да е заваляло.
Изчаках известно време — стори ми се цял час, но може да е било и десет минути. После издърпах ножа от еленската кожа и надникнах.
Беше чисто.
Допълзях до потока по корем. Потопих се в леденостуденото корито и оставих водата да ме облива, да ме очисти от смъртта, от шока, от гнилоча.
Полека-лека се върнах към живота.
Шестнадесета глава
Мили Боже…
Не го бях изрекъл, но го бях мислил вътре в търбуха на елена; мислех го толкова гръмко, сякаш се намирах на улицата и го крещях с все сила. И чудовищата си тръгнаха. Чувствах се като малко момче, което проверява за страшилища под леглото, в кутията с играчки и в гардероба.