Възможно ли е да е толкова лесно? Нима е достатъчно да се помолиш?
Седях пред хижата, пушех и гледах нагоре. Оловносивите облаци застилаха вече цялото небе, а с тях дойде и мракът. Все едно времето страдаше от треска. Влага и горещина се редуваха с леденостудени пориви на вятъра.
Господ. Избавление. Рай. Безсмъртие. Примамлива мисъл. Сякаш специално създадена за изплашени, изморени сърца. Толкова примамлива, че накрая дядо ми се предаде, измени на разума и заложи на надеждата.
— На аванта ли е, не се отказва — смигваше ми той.
Все едно шестнайсетгодишен тийнейджър, останал без пукнат петак, да откаже да влезе в дискотека с фалшив билет и преправена лична карта.
Събрах си основния багаж: дрехи, обувки, костюма, винтовката, бинокъла. Все още облаците не изпускаха дъжд, но моментът наближаваше.
Йони щеше да се върне, защото той, разбира се, нямаше да се довери изцяло на Матис. И съвсем обяснимо. Матис определено изглеждаше съмнителен с тези негови обиколни маршрути, вълци, ботулизъм, с разказа как ме видял да отплавам. С погребението на Вилям Свартщайн.
Не помня кой знае колко от двете изгубени години в университета, но си спомням Уилям Блекстоун, юрист и теоретик на правото, живял през XVIII век. Блекстоун се намирал на същия кръстопът като Матис: между юридическата наука и вярата в бог. Запомнил съм го, защото дядо ми използваше него, Исак Нютон, Галилео Галилей и Сьорен Киркегор като примери, че и най-гениалните умове са склонни да вярват в християнски фантасмагории, ако съзрат в религията възможност да избегнат смъртта.
Не Матис ме беше издал. Тъкмо обратното: той ме бе спасил. Тогава кой се бе свързал с Йони и му бе снесъл, че въпреки всичко не съм си тръгнал от Косюн?
Вятърът пак задуха, сякаш за да ми напомни, че нямам време за губене. На запад тътнеха гръмотевици. Добре де, добре. Тръгвам. Сега, през нощта, ако Йони и компания още бяха в Косюн, най-вероятно спяха.
Угасих цигарата в стената на хижата, грабнах кожената чанта и я метнах през рамо. Поех по пътеката, без да се обръщам. Само напред. Така щеше да бъде отсега нататък. Което е зад мен, щеше да си остане там.
Небето ръмжеше и пукаше от напрежение. Крачех по чакъла. В гъстия мрак различавах само очертанията на къщите и тук-там по някой осветен прозорец.
Не хранех никакви илюзии, очаквания или надежди. Исках просто да позвъня на вратата й, да й върна винтовката и бинокъла, да й благодаря, задето ми бе услужила с тях и задето ми бе спасила живота. И да я попитам дали случайно няма желание да прекара с мен остатъка от живота си. А после да си тръгна — със или без нея.
Минах покрай църквата, покрай къщата на Анита, покрай молитвения дом. И се озовах пред дома на Леа.
Внезапно от небето лумна злокобно сгърчен показалец — сякаш ме посочи вещица. За миг призрачна синкава светлина окъпа къщата, гаража и раздрънканото волво.
И след гръмотевична прелюдия се разрази буря.
Бяха в кухнята.
Видях ги през прозореца, защото лампата светеше. Леа стоеше облегната на кухненския плот. Тялото й беше силно наведено назад в неестествена, вцепенена поза. Надвесен над нея, Уве държеше нож — по-голям от ножа, с който ме бе нападнал. Размаха го заплашително пред лицето й. Тя се изви още по-назад — да се отдалечи и от ножа, и от девера си. Той я сграбчи за гърлото със свободната си ръка и започна да крещи — личеше по мимиката и движенията на устните му.
Опрях винтовката на рамо. Прицелих се в главата му. Стоеше странично обърнат към прозореца и щях да го улуча в слепоочието. През ума ми се стрелна нещо, свързано с пречупването на светлината през стъклото, и леко свалих пушката. Прицелих се в гърдите му. Повдигнах лакти, вдишах дълбоко само веднъж — за повече нямаше време. Издишах и бавно започнах да натискам спусъка. Изпитвах удивително спокойствие. Нов огнен пръст разцепи небето. Видях как лицето му машинално се завъртя към прозореца.
Обгръщаше ме мрак, но той се вторачи в прозореца. В мен. Беше ме видял. Изглеждаше по-скапан от последния път — сигурно заради поредния няколкодневен запой. Навярно бе психясал от недоспиване или полудял от нагон, от скръб по брат си или задето е впримчен в нежелан живот. Може би с него си приличахме.
Ще застреляш огледалния образ.
Такава, значи, ми била съдбата: да застрелям човек, да ме арестуват, да ме осъдят и да ме тикнат в затвора, където хората на Рибаря лесно ще се доберат до мен и ще ме довършат окончателно. Е, хубаво. Приех го. Проблемът беше друг: бях видял лицето му.
Усетих как показалецът ми се отпуска, как пружината в спусъка ме надвива и избутва назад безсилния ми пръст. Щях да се проваля. За пореден път.