Покрих тялото с още няколко слоя битумна мембрана, отворих бутилката с алкохол и наръсих обилно по леглото, по насмолената мембрана и из хижата. На дъното остана една глътчица. Поколебах се. Обърнах бутилката и видях как нелегално произведените капки от алкохола на Матис попиват в сухите дъски на пода.
Извадих кибритена клечка. Драснах главичката в страничната стена на кутийката и потръпнах при стържещия звук. Клечката пламна.
Сега.
Пуснах клечката върху битумната мембрана.
Чел съм, че труповете не горят добре. Шейсет процента от човешкото тяло са вода — сигурно това е причината. Видях обаче колко силно лумна мембраната и ми стана ясно, че, тъй да се каже, по скарата няма да остане кой знае колко месо.
Излязох. Оставих вратата отворена, та пламъците да се подхранят, да набъбнат, да се уголемят.
Опасенията ми се оказаха напразни.
Пламъците сякаш ни говореха. Първо с шепнещи, приглушени гласове, които обаче постепенно ставаха все по-гръмки и диви и накрая се усилиха до непрекъснат рев. Ех, как ли би се зарадвал Кнют на такъв огън! И сякаш прочела мислите ми, Леа каза:
— Кнют често повтаряше, че баща му ще гори в ада.
— А ние? Ние ще горим ли?
— Не знам. — Тя хвана ръката ми. — Пробвах да се допитам до интуицията си, но странното е, че нямам никакво предчувствие. Хюго Елиасен… С този мъж живях под един покрив повече от десет години, но въпреки това не тъгувам и не го съжалявам. Но вече не му се сърдя, затова смъртта му не ме радва. Не изпитвам и страх. От години все се страхувам. За Кнют, за себе си. И за теб се боях. Но знаеш ли кое е най-странното?
Тя преглътна с мъка и се вторачи към хижата, обвита в огромни пламъци. Леа беше просто неотразима под червеникавото сияние.
— Не съжалявам. И занапред няма да съжалявам. Ако това, което правим, е смъртен грях, ще горя в ада, защото нямам намерение да моля за опрощение. През последните денонощия се разкайвам само за едно — тя се обърна към мен — … че те пуснах да си тръгнеш.
Навън беше захладняло. Бузите и челото ми обаче горяха — сигурно заради жегата от пожара.
— Благодаря ти, че не се отказа, Юлф. — Тя погали сгорещената ми буза.
— Хм… Не Юн?
Тя се наведе към мен. Устните й почти докосваха моите.
— Предвид плана ти, май е по-далновидно да продължаваш да се подвизаваш под името Юлф.
— Като стана дума за планове и имена… ще се омъжиш ли за мен?
Тя ме стрелна с поглед.
— Брак ли ми предлагаш? Точно сега, когато бившият ми съпруг изгаря на пепел пред очите ни?
— Сега е най-уместно.
— Уместно. — изсумтя презрително тя.
— Да — скръстих ръце. Погледнах към небето. После към часовника. — Освен това те обичам повече, отколкото съм обичал която и да е друга жена през живота си. А съм чувал, че лестадианците нямат право дори да се целуват преди брака.
Покривът пропадна, стените рухнаха, изригна порой от искри. Леа ме притегли в обятията си. Устните ни се срещнаха. И този път нямаше съмнение.
Тя ме целуна първа.
Бързешком се спуснахме към селото. Зад гърба ни хижата представляваше димяща развалина. Разбрахме се да се скрия в църквата и да изчакам, а тя да се прибере, да си стегне багажа, да вземе Кнют от дядо му и после да дойдат с фолксвагена.
— Опаковай само най-необходимото — потупах се по паласката. — Другото ще го купим.
Тя кимна.
— Не се показвай навън. Ще вляза да те взема.
Разделихме се на чакълестата алея — точно там, където срещнах за пръв път Матис в нощта на пристигането ми в Косюн. Оттогава сякаш бе изминала цяла вечност. Сега — както и тогава — бутнах тежката врата на църквата и отидох до олтара. Вгледах се в разпнатия.
Само затова ли дядо се бе предал на религията — защото не е можел да отказва безплатни предложения? Дали молитвите ми бяха чути? Дали онзи тип на разпятието ме бе спасил? Дължах ли му нещо?
Поех си дъх.
На него? Та той беше просто нищо и никаква дървена фигура. В Транстайншлета се кланяха на камъни, които навярно вършеха същата работа.
И все пак.
Мамка му.
Седнах на първия ред. Потънах в размисъл. Едва ли ще е пресилено да кажа, че размишлявах над живота и смъртта.
След двайсет минути вратата се хлопна гръмко. Завъртях се отривисто. Беше прекалено тъмно, за да видя кой е. Но не беше Леа, стъпките бяха прекалено тежки.
Йони? Уве?
Сърцето ми запрепуска лудешки. Опитах се да се сетя защо изхвърлих онзи пистолет в морето.