— Е? — изрече провлечено влезлият. Познах ниския глас — Да не би да се съветваш с Всевишния? Допитваш се, предполагам, дали постъпваш правилно?
По една или друга причина приликата с Леа личеше по-отчетливо върху лицето на баща й сега, когато явно тъкмо бе станал от леглото. Малкото неокапала коса не беше сресана прилежно като при миналите ни срещи, а ризата висеше закопчана накриво. Небрежният вид смекчаваше страховитото му излъчване, а и тонът му, и изражението му подсказваха, че идва с добри намерения.
— Все още не съм истински вярващ — казах. — Но вече не отричам, че съм скептик.
— Всички се съмняват. Вярващите — най-много.
— И вие ли?
— И аз, естествено. — Якоб Сара седна до мен със стон. Не беше пълен, но въпреки това скамейката се разклати. — Точно затова се нарича „вяра”, а не „знание”.
— Дори ако си проповедник?
— Особено ако си проповедник. — Той въздъхна. — На проповедника му се налага да изпитва твърдостта на вярата си при всяко прогласяване на Божието слово. Гласът му издава и най-малкото колебание, защото съмнението и вярата трептят в гласните му струни. Днес вярвам ли? Вярвам ли достатъчно?
— Хм. Ами когато заставаш зад амвона, без да вярваш достатъчно?
Той прокара ръка по брадичката си.
— Тогава трябва да си внушиш, че животът като християнин е добър сам по себе си. Да устояваш на съблазни, да отказваш да се поддадеш на греха, си има стойност и в земния живот. Горе-долу на сходен принцип професионалните спортисти намират смисъл в болката и в изтощителните усилия по време на тренировките, дори никога да не завоюват шампионски медал. Дори Царството Небесно да не съществува, поне съществува кроткият, спокоен живот на християнина, който се труди, живее праведно, оползотворява възможностите, дадени му от Бог и от природата, и се грижи за ближните си. Знаеш ли какво казваше за лестадианството баща ми, който също беше проповедник? Ако преброиш колко души е спасило движението от алкохолизъм и колко семейства — от разпад, този успех ни оправдава, дори да разпространяваме пълна лъжа. — Пое си дълбоко дъх. — Е, в отделни случаи педантичното спазване на Божиите закони изисква твърде голяма жертва. Както се случи с Леа… Както аз в заблудата си я принудих да живее — в гласа му се появи леко треперене. — Отне ми години да осъзная, че никое момиче не заслужава баща й да я принуди насила да живее в брак с мъж, когото ненавижда, мъж, който я е изнасилил. — Вдигна глава и устреми поглед към разпятието горе. — И все пак продължавам да смятам категорично, че според Светото писание постъпката ми е била правилна. Понякога за спасението се плаща твърде висока цена.
Амин.
— А вие двамата, ти и Леа… — обърна се към мен. — Видях ви в молитвения дом на най-задния ред. Двама млади. С каква любов я гледаше крадешком, а тя — теб. — Поклати глава и се усмихна тъжно. — Може дълго да се спори какво казва Светото писание за повторната женитба и за женитбата за неверник. Но преди малко Леа се отби да вземе Кнют. Никога не съм я виждал такава. И гласът й никога не е звучал така. Върнал си красотата на дъщеря ми, Юлф. Ще бъда откровен: напът си да излекуваш нанесените от мен рани. — Постави голямата си сбръчкана ръка върху коляното ми. — Постъпвате правилно. Махнете си от Косюн. Семейство Елиасен са влиятелни, по-влиятелни от мен. Останете ли тук, няма да ви дадат бял ден.
Чак сега разбрах. Във въпроса дали възнамерявам да отведа дъщеря му от Косюн… Якоб Сара не бе вложил заплаха. А молба.
— Пък и… — потупа ме по коляното. — Ти си мъртъв, Юлф. Леа ми даде подробни заръки. Бил си самотен и депресиран и си подпалил ловната хижа. После си легнал в леглото и си се застрелял с винтовката. Върху овъгления труп ще намерят метална плочка с името ти. И аз, и Уве Елиасен ще потвърдим пред ленсмана, че единият ти преден зъб е избит. Ще съобщя за кончината ти на всичките ти роднини, ще обясня, че си изявил желание да бъдеш погребан тук, ще уредя формалностите, ще говоря със свещеника и бързо ще погребем тленните ти останки. Някакви предпочитания за заупокойните псалми?
Обърнах се към него. В сумрака проблесна златен зъб.
— Единствен аз ще знам истината — обеща старецът. — Но дори аз няма да съм наясно къде заминавате. Не искам да ми казвате. Надявам се обаче един ден пак да видя Леа и Кнют.
Изправи се. Коленете му изпукаха.
Подадох му ръка.
— Благодаря.
— Не, аз трябва да ти благодаря, задето ми даде шанс да изкупя поне донякъде греха към дъщеря ми. Бъдете здрави, на добър час и Бог да ви пази!
Изпратих го с поглед. Усетих хладен полъх, преди вратата да се хлопне.