Выбрать главу

Чаках. Погледнах си часовника. Леа се забави повече, отколкото очаквах. Надявах се да не я е сполетяла беда.

И да не е размислила…

Чух пърпоренето на двигател с четиридесет конски сили. Фолксвагенът. Тъкмо преди да тръгна към вратата, тя отхвръкна и в църквата влетяха трима души.

— Не мърдай! — избоботи заповеднически глас. — Ще приключим бързо.

Мъжът се завтече между скамейките, като се поклащаше наляво-надясно. Зад него се зададе Кнют. Погледа ми обаче привлече Леа. Беше облечена в бяло. В сватбена рокля?

Матис застана пред олтара. Сложи си чифт смешно малки очила и запрелиства книжа, които извади от джоба на шушляковото си яке. Кнют скочи на гърба ми.

— Комар! — започнах да се гърча, да се мятам и да се извивам.

— Не е комар, а рикиши Кнют-сан от Финмарк-кен! — извика радостно той и се вкопчи по-здраво.

Леа дойде при мен и ме хвана под ръка.

— Прецених, че е най-добре да го уредим веднага — прошепна тя. — Така е най-уместно.

— Най-уместно — повторих.

— Да минем към съществената част. — Матис се прокашля и приближи книжата до очите си. — Пред лицето на Бог Отец, нашия Творец, и по силата на властта, предоставена ми от норвежкия съд, прощавайте за въпроса, но ти, Юлф Хансен, вземаш ли тук стоящата Леа Сара за своя съпруга?

— Да — отговорих високо и ясно. Леа стисна ръката ми.

— Обещаваш ли да я обичаш и почиташ и да й бъдеш верен — Матис прелисти — в добро и в лошо?

— Да.

— А ти, Леа Сара, вземаш ли…

— Да!

— Моля? — Матис погледна над очилата.

— Да, вземам Юлф Хансен за мой съпруг и обещавам да го обичам, да го почитам и да му бъда вярна, докато смъртта ни раздели. А това ще стане съвсем скоро, ако не побързаме.

— Така, така… — Матис прелисти по-нататък. — Да видим сега какво… А, да! Моля младоженците да се хванат за ръце. А, вие вече сте го направили. После… да! Пред лицето Божие и пред мен, законен представител на норвежките правни власти, вие се врекохте един на друг… в много неща. И се хванахте за ръце. Официално ви обявявам за законни съпруг и съпруга.

Леа се обърна към мен.

— Слез, Кнют.

Той ме пусна, свлече се по гърба ми и се приземи на пода. Леа ме целуна бързо и пак се обърна към Матис:

— Благодаря. Ще се подпишеш ли?

— Разбира се. — Той щракна една химикалка в гърдите си, положи инициалите си върху листа и й подаде химикалката. — Това е официален документ и важи навсякъде по света.

— И като основание за издаване на нови документи за самоличност ли? — попитах.

— Тук е вписана рождената ти дата, стои моят и твоят подпис, а съпругата ти може да потвърди самоличността ти. Следователно това брачно свидетелство би трябвало да е достатъчно да ти издадат временен паспорт в което да е норвежко задгранично дипломатическо представителство.

— Повече не ни трябва.

— За къде заминавате?

Изгледахме го мълчаливо.

— Аз пък! — засмя се той и поклати глава. — Лек път!

И така, излязохме от църквата в полунощ — вече съпруг и съпруга. Бях женен. Дали максимата на дядо — „първия път е най-кофти” — важеше и в този случай? Сега трябваше само да се метнем във фолксвагена и да духнем от Косюн, преди някой да се е събудил и да ни е видял. Ала стояхме на стълбите леко стъписани.

— Нямаме кой да хвърли ориз — отбелязах. — Само това липсва.

— Вали сняг! — възкликна Кнют.

От небето тихо се сипеха едри парцали и се стелеха по черната коса на Леа. Тя се разсмя високо. Спуснахме се по стълбите, притечахме до колата и се качихме.

Леа завъртя ключа, двигателят запали, тя отпусна съединителя и потеглихме.

— Къде отиваме? — попита Кнют от задната седалка.

— Строго секретно е — отвърнах. — Мога да издам само, че става въпрос за столица на държава, чиято граница можем да прекосим без паспорти.

— И какво ще правим там?

— Ще живеем. Ще се опитаме да си намерим работа. Ще играем.

— На какво?

— На много неща. На тайна криеница. Между другото, хрумна ми виц. Как ще качиш пет слона във фолксваген?

— Пет… — промърмори той и се наведе напред между седалките. — Не се сещам. Кажи!

— Ами два отпред и три отзад.

Секунда мълчание. После той се тръшна обратно на седалката и избухна в смях.

— Е? — попитах.

— Имаш напредък, Юлф. Но това не е виц.

— А какво?

— Гатанка.

Кнют заспа, преди да напуснем пределите на административна област Финмарк.

Пресякохме границата с Швеция. Еднообразният пейзаж започваше да добива релеф и цветове. Планините приличаха на поръсени с пудра захар. Леа тананикаше песен, която беше научила наскоро.