— Ще ти платя за услугата.
— Глупости. — Тя върна кутията с патрони на мястото й, взе друга и я постави пред мен. — Според мен за Хюго ще е достатъчно да платиш само използваните боеприпаси.
— Къде е той?
— На риболов.
Явно въпросът ми беше неприличен, защото лицето й леко потръпна.
— Носиш ли си нещо за ядене? — попита тя.
Поклатих глава. Дори не се бях сещал за това. Всъщност колко пъти бях ял след бягството от Осло?
— Ще ти приготвя сандвич. Напазарувай си от бакалницата на Пирио. Кнют ще ти я покаже.
Пак излязохме навън. Жената си погледна часовника — навярно за да се увери, че не съм се задържал прекалено дълго в дома й, та да дадем на съседите повод за клюки. Кнют тичаше напред-назад из двора, ентусиазиран като куче преди разходка.
— До хижата има около половин час или малко повече — обясни жената. — Зависи колко бързо вървите.
— Хм… Не знам кога ще ми изпратят моята пушка.
— Задръж тази, колкото искаш. Хюго рядко ходи на лов.
Кимнах. Нагласих ремъка на винтовката на подходящата дължина и я метнах на рамо. На здравото си рамо. Плъзнах поглед към селото. Опитах се да измисля думи за сбогом. Тя леко наклони глава — така правеше и синът и — и отметна няколко кичура от лицето си.
— Май не ти харесва особено, а?
Явно физиономията ми е издавала объркване, защото тя се засмя и високите й скули леко почервеняха.
— Питам за Косюн. За къщите ни. Преди е било хубаво. Преди войната. Но когато през 1945-а дошли руснаците и немците хукнали да бягат, по време на отстъплението опожарили всичко до основи. Всичко с изключение на църквата.
— Тактиката на опожарената земя.
— И на хората им трябвали къщи. Затова строили бързо. И грозно.
— О, не е чак толкова грозно — излъгах.
— Напротив — засмя се тя. — Къщите са грозни. Но не и обитателите им.
Гледах белега й.
— Вярвам ти. Е, Кнют, да вървим. Благодаря — протегнах й ръка.
Този път тя я стисна. Нейната беше силна и топла подобно на гладък, напечен от слънцето камък.
— Бог да те пази — пожела ми тя.
Погледнах я. Добронамереността й ми се стори искрена.
Бакалницата на Пирио се помещаваше в сутерена на една от къщите. Вътре цареше мрак и Пирио дойде чак след като Кнют три пъти я извика по име. Беше едра, пълна и носеше забрадка. Имаше писклив глас:
Jumalan terve.
— Моля? — не разбрах.
Тя се извърна и погледна Кнют.
— Господ здраве да ти дава — преведе момчето. — Пирио говори на фински, но знае норвежките имена на продуктите.
Започнах да изреждам какво ми е нужно и продавачката сваляше стоките една по една от рафтовете зад тезгяха. Кюфтета в сос — консерва. Рибени кюфтета — консерва. Салам. Сирене. Хляб.
Явно смяташе наум, защото, след като приключих с продуктите, тя просто написа някакво число на една бележка и ми я показа. Чак сега съобразих, че трябваше да извадя няколко банкноти от паласката още преди да вляза. И тъй като нямах желание да афиширам с каква значителна сума се разхождам из селото — близо сто и тринайсет хиляди крони, — застанах гърбом към момчето и към продавачката и разкопчах двете най-долни копчета на ризата си.
— Не можеш да пишкаш тук, Юлф — обади се Кнют.
Извърнах се наполовина към него.
— Пошегувах се — засмя се той.
Подадох стотачка на Пирио, а тя размаха безпомощно ръце — нямала да ми върне ресто.
— Никакъв проблем — уверих я. — Бакшиш.
Тя отговори нещо на грубо звучащия си непонятен език.
— Настоява да купиш още продукти за другите пари — преведе Кнют.
— В такъв случай е добре да си запише колко има да ми връща.
— Тя ще запомни. Хайде, ела.
Кнют тичаше пред мен по пътеката. Пиренът се триеше в прасците му, а комари жужаха около главите ни. Финмаркското плато.
— Юлф?
— Да?
— Защо имаш толкова дълга коса?
— Защото не съм я подстригвал.
— Ааа…
Двайсет секунди по-късно:
— Юлф?
— Мхм?
— Нито дума ли не знаеш на фински?
— Нито дума.
— А на саамски?