Той присви око и ме погледна.
— Ще ми дадеш ли да понося пушката?
— Не.
— Тя е на тате.
— Казах „не”.
Кнют въздъхна тежко и пак увеси нос, но бързо се разведри. Продължавахме да вървим. Той си тананикаше тихичко. Не бих се заклел, но ми звучеше като псалм. Прииска ми се да го попитам как се казва майка му — струваше ми се полезно да знам името й, като се върна в селото, ако, например, забравя къде се намира къщата й. По една или друга причина обаче не го попитах.
— Ето я хижата — посочи Кнют.
Извадих бинокъла. Нагласих фокуса и на двете лещи. Зад танцуващите комари нещо приличаше повече на барака за дърва, отколкото на хижа. Прозорци не се виждаха. Купчина небоядисани, сиви, изсъхнали греди, вкопчени една в друга около тънък черен комин.
Продължихме нататък. Мислех за съвсем други неща, но неочаквано забелязах движещ се обект — значително по-голям от комар. Намираше се на стотина метра пред нас. Откъсна се от еднообразния пейзаж. За миг сърцето ми спря. Животно с огромни рога тичаше през пирена и се чуваше странно щракане.
— Елен — установи Кнют.
Пулсът ми постепенно се успокои.
— Откъде разбра, че не е… ъъъ… женска?
Той пак ме изгледа озадачен.
— В Осло няма много елени — поясних.
— Искаш да кажеш, че не е кошута. Ами мъжкарите имат по-големи рога — така ги различавам. Виж как си търка рогата.
Еленът, спрял в близката горичка зад хижата, си търкаше рогата в ствола на една бреза.
— Какво прави? Лющи кора, за да я яде ли?
Кнют се разсмя.
— Северните елени се хранят с лишеи.
— Вярно бе. Нали в училище учехме за вид лишеи, дето растели близо до Северния полюс; учехме и че йойк било специфична саамска песен, а лавво — саамският аналог на индианския вигвам. А разстоянието между Осло и Финмарк било по-голямо, отколкото между Лондон и Париж. Преподаваха ни и някакво правило как по-лесно да помним имената на фиордите, но вече съм го забравил. Изкарал съм петнайсет години зад учебния чин, две от тях — в университета, запомняйки уроците само отгоре-отгоре.
— Така си чисти рогата — поясни Кнют. — Сега, през август, им е периодът на активно почистване. Когато бях малък, дядо ми казваше, че елените правели така, за да си чешат рогата.
Той премлясна като старец, за да изрази пренебрежение колко наивен е бил някога. Можех да му дам пример със себе си как някои от нас продължават да са наивни и в зряла възраст.
Хижата се намираше върху четири големи камъка. Вратата не беше заключена, но се наложи да дръпна силно дръжката, за да се отдели от рамката. Вътре имаше двуетажно легло с вълнени одеяла, чугунена печка на дърва с очукан чайник и тенджера на двата котлона; оранжев стенен шкаф, червена пластмасова кофа, два стола и килната на запад маса — или защото беше крива, или защото подът беше наклонен.
Хижата имаше прозорци. Не ги бях видял, защото представляваха съвсем малки кръгли отвори на всички стени освен на стената с вратата. Въпреки скромните си размери пропускаха достатъчно светлина и отвътре се виждаше кой идва от четирите посоки на света. Бойници. От единия до другия край на хижата имаше не повече от три крачки. Усетих как паянтовата конструкция се разклаща под стъпките ми като масичка във френско кафене, но това не промени заключението ми: хижата беше идеална.
Огледах се и се сетих какво каза първо дядо ми, когато, с куфара ми в ръце, спря пред вратата на къщата си и отключи: Mi casa es su casa. Без да разбирам и дума, схванах какво значи: моят дом е и твой. Тогава бях на десет.
— Ще пийнеш ли кафе, преди да се върнеш долу? — попитах предразполагащо и отворих печката. Отвътре се вдигна ситна сива пепел.
— Аз съм на десет. Не пия кафе. Трябват ти дърва. И вода.
— Виждам. А една филийка ще хапнеш ли?
— Имаш ли брадва? Или нож?
Гледах го безмълвно. В отговор той завъртя пренебрежително очи. Какъв ловец съм, щом нямам дори нож!
— Използвай този на първо време. — Кнют измъкна от колана на гърба си огромен нож с широко острие и жълта дървена дръжка.
Претеглих го в ръка. Беше тежък, но не прекалено, и с отличен баланс. Какъвто трябва да бъде и един пистолет.
— От татко ти ли е?
— От дядо ми — бащата на мама. Това е фински нож.
Разбрахме се той да донесе дърва, а аз — вода. Явно му доставяше голямо удоволствие да върши работата на възрастните. Кнют грабна ножа и изтича навън. Забелязах отпорена дъска на стената. Под нея имаше изолация от мъх и торф. Натъпках вътре паласката с парите. От горичката се чуваха удари на стомана в дърво. Взех пластмасовата кофа и налях вода от потока, който течеше само на стотина метра от хижата.