Той въздъхна, облегна се надясно и се вслуша — и веднага се превърна в център на разговора.
„Свестни хора са — помисли си той, докато гледаше лицата им. — ХАН — всички до един. Хора, на които бих могъл да поверя дори живота си.“
Прислугата сновеше между тях — неми полуидиоти, които разнасяха подноси с ЧА и хапки. Евнуси марка ДЖЕН СИН, получовеци в много повече от един смисъл. И все пак те бяха по за предпочитане пред подобните на Леман и Бердичев.
Сега говореше Ян Лай — думите, изричани с теноровия му глас, по странен начин отразяваха мислите на Лу Кан.
— Това е болест, плъпнала по цялото ново поколение. Нещата са се променили, казвам ви. Те не са като бащите си — солидни хора, на които може да се разчита. Не, те са невъзпитани грубияни, всички до един. И си мислят, че могат да си купят промяна.
Лу Кан протегна бичия си врат и кимна.
— Липсва им уважение — обади се той.
Разнесе се одобрително мърморене. Ян Лай се поклони, после му отговори:
— Вярно е, господарю. Но нали те не са ХАН. Никога не биха могли да бъдат ЧУН ЦУ. Те нямат ценности. А и вижте ги как се обличат!
Лу Кан се усмихна и отново седна. Макар и още да нямаше четиридесет, вече бе започнал леко да оплешивява. Бе наследил външността на баща си — набито тяло, започнало отсега да пълнее в кръста и в раменете — и също като баща си никога не намираше време за гимнастика. Усмихна се — знаеше как им изглежда. „Не съм суетен — помисли си той. — Всъщност, ако бях, бих лъгал себе си. И все пак ме уважават.“
Не, не беше външният облик това, по което трябваше да се преценява даден човек, а по вътрешните му качества; качества, които ръководеха всяко негово действие. Баща му, Лу Чун-И, бе роден прост човек и въпреки това се бе оказал достоен и бе назначен от Ли Шай Тун за министър през първите години от неговото царуване. Преди това Лу Кан бе получил най-високото възможно образование и още от ранно детство се бе научил как се служи. Сега той на свой ред беше Министърът на ТАНГА. Отново се огледа доволно. Не, тук нямаше и един човек, който да не го признава за свой господар.
— Тия ХУН МАО имат нужда от един хубав урок — каза той и си взе една хапка със скарида от подноса върху най-близката табуретка. Глътна я, усети сладкия пикантен сос ХОЙСИН върху езика си и одобрително се оригна. — Урок по добро държание.
Джиян висеше на стената на купола като малка черна буболечка. Вече бе поставил три от обръчите. Оставаше му само да сложи и последния заряд.
Там, където се бе закрепил — едната му ръка бе вкопчена в опънатата кожа на купола, — наклонът беше относително малък. Можеше да погледне над заобления му връх и да види далечните, облени в лунна светлина върхари. Беше прекрасна нощ. Бистра като стъкло. Над него звездите сияеха като излъскани скъпоценни камъни на фона на чернотата. Толкова много звезди. Безкрайна чернота.
Погледна надолу. „Съсредоточи се — каза си той. — Нямаш време да зяпаш звездите.“ И въпреки това им хвърли последен поглед. После бързо и сръчно постави и закрепи обръча — залепи го о стената на четири места. Подръпна го внимателно, но силно.
Там, където дръпна, обръчът се разпадна — тънката нишка съединяваше главата и опашката му. Също като тънкия като тел змийски език, помисли си той. В цялата си дължина беше колкото малкия му пръст. Вече бе започнал да се навива обратно. След това краищата щяха отново да се съединят и обръчът щеше да изпрати сигнал. Когато и четирите станеха готови, щяха да избухнат едновременно в единствен, унищожителен, хармоничен акорд. И после…
Бавно, внимателно той заотстъпва надолу по все по-стръмната стена на купола. Както и всичко останало в Града, кожата му бе направена от свръхпластмаса — от „лед“. Нормален заряд би одраскал здравата като стомана, огнеустойчива кожа едва-едва, но тези щяха да я прегризат още преди да избухнат.
Тъкмо бе стигнал мястото, където куполът рязко се спускаше надолу, когато чу някакъв звук под себе си и спря. Бавно извърна глава — едва се осмеляваше да диша. Кой, в името на всички богове…?
Силуетът беше точно под него и се взираше нагоре. Щом Джиян обърна лице, ярък лъч светлина го удари в очите.
— Ей, ти! Какво правиш там?!
Джиян, заслепен за миг, отмести поглед, после отново погледна към мъжа и видя, че Чен се прокрадва зад гърба му.
Мъжът го усети и се обърна рязко. Чен измъкна ножа си. Мъжът замахна с прожектора и отби удара. Ножът на Чен изтрополи по покрива.
За миг двамата втренчиха погледи един в друг, после Чен започна да обикаля около новодошлия с предпазливи стъпки. Направи лъжливо движение и другият се дръпна. После падна на колене и заопипва за ножа си сред сенките в основата на купола.