— Това би било голямо подобрение, съгласен съм, но…
Бен пусна греблата и се наведе напред. Пен Ю-Вей инстинктивно се дръпна назад. Мег загледа ужасено как Бен се промъкна покрай нея — лодката силно се разклати, — сграбчи учителя за реверите на неговото пау и го разкъса.
— Моля ви, млади господарю. Знаете, че това не е позволено.
Пен Ю-Вей все още държеше тояжката, но с другата ръка се опитваше да придърпа двата съдрани копринени края. За миг обаче белият кръг на контролното табло, вградено в гърдите му, се видя ясно. За секунда-две Бен стоя, заплашително надвесен над него; цялото му тяло бе напрегнато, сякаш всеки миг се готвеше да се нахвърли отгоре му.
— Ще мълчиш, ясно ли е?! И нищо няма да споменаваш за това. Нищо! Или ще те изключа и ще те пусна във водата. Разбра ли ме, учителю Пен?
За миг андроидът остана абсолютно неподвижен, после кимна леко.
— Добре — Бен отстъпи и отново се залови за веслата. — Продължаваме.
Щом Бен върна лодката в малкото, прилично на кутийка пристанище, двамата седящи на стълбите моряци вдигнаха очи от мрежите, които поправяха, и се усмихнаха. И двамата бяха старци — гонеха седемдесетте години — с широки, здрави, осолени и обгорели лица. Бен им махна за поздрав и се съсредоточи в маневрирането между привързаните към кея рибарски лодки. Сега от устието на реката духаше силен вятър и металическият звън на въжетата, плющящи край мачтите, изпълваше въздуха и се мъчеше да заглуши писъците на чайките в небето. Бен сръчно обърна лодката и я остави да се плъзне между една голяма рибарска гемия с висок борд и стената на пристанището — използваше едното от веслата, за да се оттласква първо от едната, после и от другата страна. Мег, на кърмата, държеше въжето в ръце, готова да скочи на брега и да привърже лодката.
След това Бен скочи на брега и погледна вързаната лодка. Пен Ю-Вей се бе изправил, готов да слезе на брега.
— Оставаш тук! — със заповеднически тон нареди Бен.
За миг Пен Ю-Вей се поколеба — дългът му да наглежда децата беше влязъл в конфликт с недвусмислената заповед на младия господар. Водата шумно се плискаше между борда на лодката и стъпалата. Само на няколко крачки от тях старите моряци бяха спрели да работят и ги гледаха.
Бавно, с голямо достойнство учителят седна и опря тояжката пред себе си.
— Ще направя каквото казвате, млади господарю — погледна той момчето на кея, — но съм задължен да съобщя за това на баща ви.
Бен се обърна и хвана Мег заръка.
— Прави каквото трябва, тенеке такова — измърмори той под носа си.
Кеят беше отрупан с намотани въжета, гърнета за раци, мрежи и купчини празни дървени тарги — стари, крехки на вид, чакащи товарите с риба, които никога не идваха. Пристанището бе претъпкано с рибарски лодки, но никой никога не излизаше на риболов. Градчето беше пълно с хора, наглед заети, но всъщност там не живееше никой. Всичко това беше фалшиво: част от голямата илюзия, която прапрапрадядо му бе създал тук.
Някога това бил процъфтяващ град, благоденстващ поради риболова, туризма и морския колеж. Сега той беше мъртъв. Черупка на предишното му „аз“, населена с репликанти.
Мег се огледа — тази гледка винаги й доставяше удоволствие. Двойки се разхождаха под следобедното слънце — дамите — с кринолини, мъжете — с корави костюми с жилетки. Красиви момиченца с руси къдрици, вързани с розови панделки, търчаха насам-натам, а момченцата в моряшки костюмчета, наведени към земята, играеха на топчета.
— Тук е толкова ИСТИНСКО! — възкликна Мег въодушевено. — Толкова живо!
Бен я погледна и се усмихна.
— Да — кимна той. — Така е, нали?
Бе виждал снимки на Града. Изглеждаше толкова грозен и противен в сравнение с това. Стени, килии, коридори — безкраен огромен затвор. Обърна лице срещу вятъра, вдъхна дълбоко соления, свеж въздух, после отново погледна Мег.
— Какво ще правим?
Тя огледа летовниците, разхождащи се по брега край сергиите във весели цветове, след това погледна хълма и Стената, извисяваща се над него.
— Не знам… — тя стисна ръката му. — Нека просто си вървим накъдето ни се прииска, Бен. Да разглеждаме каквото ни хареса, а?
— Добре. Тогава започваме ей оттам, при Чандлър.
През следващите няколко часа те се разхождаха из магазините по главната улица — претърсиха рафтовете на „Играчки и дрънкулки — при Джоузеф Томс“ за нещо ново, после огледаха шкафовете на Чарлз Уийвър, аптекар, и опитаха какъв е вкусът на сладките безвредни прахчета, като смесваха в колби яркоцветните течности. Но Бен скоро се измори и просто гледаше как Мег обикаля магазин след магазин, без изобщо да обръща внимание на продавачите андроиди. Обядваха в кафенето на Неш — храната беше истинска, но някак си безвкусна, също като рециклираната.