— Тук има цял един свят, Мег. Запазен. Замразен във времето. Понякога го гледам и си мисля: какво прахосване. Трябва да бъде използван по някакъв начин!
Мег отпи от леденото си питие и го погледна.
— Искаш да кажеш, да пускаме и други хора да идват тук, в Имението?
Той се поколеба, после поклати глава.
— Не. Не това. Но…
Мег го гледаше с любопитство. Не беше много обичайно да видиш Бен толкова нерешителен.
— Имаш някаква идея — обади се тя.
— Не. Не е идея. Не точно.
Отново тази несигурност, това леко потрепване на раменете. Тя видя как той отмести поглед — очите му проследиха редицата от табели над витрините: „Дейвид Уишарт“, тютюни; „Артър Редмейн“, шивач; „Томас Липтън“, винар; „Джак Делкроа“, зъболечение и кръвопускане; „Стаг и Мантъл“, железария; ресторантът на „Вери“; „Джаксън и Греъм“, шкафчета и тезгяси; „Братя Лам“, ленени драперии; а там, на ъгъла, срещу пансиона на Гуд, беше „Траурният дом на Пъф“.
Тази табела му напомни предишния път, когато дойдоха тук. Беше преди месеци и Бен бе настоял да влязат при Пъф, макар винаги преди това да го бяха отбягвали. Тя го бе наблюдавала как се разхожда между ковчезите, как повдига един капак и наднича вътре. Трупът изглеждаше достатъчно реалистично, но Бен се бе обърнал към нея и се бе засмял.
— Умрял е много преди да умре… — това някак си го бе накарало да се разприказва. Защо са такива, що за човек е бил прапрапрадядо им, че да създаде място като това. Не бе пропуснал нищо. Човек можеше да пребърка чекмеджетата, да погледне зад вратите и там, също като в истинския живот, да намери дребни неочаквани неща. Копчета, карфици, снимки. Поставка за шапки със закачени на нея вехт, оръфан цилиндър и шал, сякаш някой ги е оставил там само преди час. Оттогава тя все търсеше, търсеше с неутолимо любопитство, опитваше се да го хване в нещо — да открие някаква малка частица от този свят, създаден от него, която да не е довършил. Да намери някое празно, недоправено място под подробностите на повърхността.
Щеше ли да се сети за това, ако не беше Бен? Щеше ли така пламенно да търси това парченце черна, издайническа пустота? Не. Всъщност тя никога не би се сетила. Но сега той й го бе показал — най-реалното място, което тя познаваше, погледнато от друг ъгъл, беше съвсем кухо. Бе просто една чудесна пяна. Безвкусна имитация без никаква фантазия.
— Щом е фалшиво, защо е толкова прекрасно? — попита тя, а той поклати учудено глава.
— Защо ли? Защото е пълна имитация! Погледни само, Мег! Толкова е измамно! Такава абсолютна мимикрия! Такава безсрамна изкуственост!
Сега, докато го гледаше, тя разбра, че крои някакъв план. Как да използва всичко това.
— Няма значение — обади се тя. — Да вървим. Ще ми се да пробвам някоя от шапките на Лойд.
Бен й се усмихна.
— Става. Но после си тръгваме.
Бяха на горния етаж в „Едгар Лойд, шапкар“, когато Бен чу гласове отдолу. Мег беше заета — пробваше шапки в дъното на стаята; продавачът андроид стоеше зад гърба й пред огледалото с куп шарени раирани кутии в ръце.
Бен се приближи до прозореца и погледна надолу. По уличката крачеха войници. Истински войници. И не какви да е. Веднага ги позна.
Мег се обърна към него — беше нахлупила някакво широкополо творение от кремава дантела върху тъмните си къдрици.
— Какво ще кажеш, Бен? Според тебе…
Той настоятелно й направи знак да млъкне.
— Какво има? — промълви тя.
— Войници — прошепна й той.
Тя остави шапката и се доближи до него.
— Наведи се надолу — прошепна й той. — Това са нашите стражи, а те нямат какво да правят тук. Предполага се, че трябва да си стоят в казармата.
Тя го погледна с разширени очи, после коленичи — главата й беше под равнището на перваза.
— Кажи ми какво става — тихо помоли тя.
Той гледаше. Там, долу, имаше десетина души, които говореха нервно, развълнувано. За миг Бен не можеше да разбере какво става; след това един от тях се обърна и той видя, че това е капитанът, човек на име Ростен.
Ростен посочи към уличката, към площадчето пред странноприемницата и измърмори нещо, което Бен не чу много добре.
— Какво правят?
Бен погледна Мег и забеляза страха в очите й.
— Нищо. Тихо, Мег. Всичко ще е наред.
Обгърна раменете й и отново погледна навън. Онова, което видя този път, го изненада. Двама от мъжете бяха вързани, другите ги държаха. Китките и глезените им бяха оковани. Единият започна да се мята, после се развика. Мег се опита да се надигне, но той леко я натисна надолу.