Разнесе се звук от плесница; последва тишина. Миг по-късно Ростен излая:
— Вън! Мърдай!
Бен се придвижи към другия край на прозореца — опитваше се да ги следи, но за миг ги изгуби от погледа си.
— Стой тук, Мег. Ще сляза долу.
— Но, Бен…
Той поклати глава.
— Прави каквото ти казвам. Всичко ще бъде наред. Няма да ме видят.
Трябваше да слиза по стълбите бавно и внимателно, защото за един кратък миг беше изложен целият на показ — през голямото плоско стъкло на прозореца, гледащ към тесния кей. Щом слезе, се шмугна бързо между рафтовете и масите и най-накрая се свря между два манекена и надникна иззад полите им към площада пред странноприемницата.
Двама мъже държаха двамата пленници. Останалите трима се бяха изправили отстрани в редица в стойка „мирно“. Ростен, застанал между прозореца и пленниците, беше с гръб към Бен. С рязък жест — сякаш се готвеше да се метне напред — той изкомандва нещо. Веднага насила принудиха и двамата пленници да коленичат и да сведат глави.
Едва когато Ростен се извърна леко, Бен видя, че той държи в ръцете си дълга, тънка сабя.
За миг не можа да откъсне очи от нея — омагьоса го начинът, по който слънчевата светлина се стичаше подобно на течност по леко извитото острие и проблясваше ярко по острия като бръснач ръб и на върха. Беше чел, че мечовете могат да изглеждат живи — могат да имат самоличност, дори име, — но не бе и предполагал, че някога ще го види с очите си.
Отмести поглед. Макар и насила да държаха главите им наведени, двамата мъже непрестанно гледаха Ростен и гадаеха какво ли им готви. Бен познаваше добре и двамата. Гос, отляво, беше полу-ХАН — широките му славянски черти, смесени с наследството от дядото ХАН, му придаваха вид на монголец. Уолф, отдясно, беше южняк, тъмните му красиви черти бяха почти изискани — почти, но не съвсем класически. Почти. Защото когато се усмихнеше или засмееше, очите и устата му изведнъж ставаха някак грозни. Някак груби и болнави.
Сега Ростен бе застанал разкрачен между двамата, протегнал напред десница, в която държеше сабята — върхът й почти докосваше калдъръма на един човешки бой разстояние от капитана.
— Вие! Разбирате ли защо сте тук? Чухте ли обвиненията?
— Лъжи… — започна Уолф, но мъжът зад него запуши устата му.
Ростен поклати глава. Дългият меч потрепна в ръцете му.
— Не са лъжи, Уолф. Ти беше разследван на съвещание на офицерите и бе признат за виновен. Ти и Гос. Вие сте крали и сте мамили. Предали сте доверието на нашия господар и сте опетнили честта на знамето.
Погледът на Уолф се оцъкли. Кръвта се бе отекла от лицето му. Зад него Гос бе свел поглед, сякаш вече виждаше накъде води всичко това.
— Няма никакво извинение за простъпката ви. И няма друго решение, освен да заличим срама.
Главата на Уолф увисна рязко. Блъснаха го грубо към земята.
— Не! — изкрещя той и отново се замята. — Не можете да направите това! Не…
Ударът, нанесен от единия от двамата, които го държаха, го събори на калдъръма.
— Домъкнете го тук!
Двамата стражи сграбчиха отново Уолф и го повлякоха на колене, после го блъснаха в краката на Ростен.
Гласът на Ростен звучеше почти истерично. Той ту крещеше, ту пищеше, подчертавайки със сабята всяка дума.
— Ти си боклук, Уолф! Ти нямаш лице! Заради тебе колегите ти офицери попаднаха под подозрение! Заради тебе честта на всички беше опетнена! — Ростен яростно потрепери и плю върху главата на коленичилия. — Ти посрами своето знаме! Ти посрами името на рода си! Ти опозори предците си!
Ростен отстъпи назад и вдигна меча.
— Дръжте го!
Бен притаи дъх. Видя как мускулите на краката на Уолф се отпуснаха безсилно, когато се опита да се изправи; сега се гърчеше в ръцете на двамата мъже и се опитваше да се измъкне. Към двамата се присъедини и трети и се нахвърли върху Уолф с юмруци и псувни. После единият сграбчи Уолф за кокчето и с дивашки напън почти го изправи на крака — изпъна шията му, готова да посрещне меча.
Уолф пищеше дрезгаво, останал без дъх.
— Не! Не! Куан Йин, богиньо на милостта, помогни ми! Нищо не съм направил. Нищо! — лицето и устата му бяха изкривени от ужас, очите му се въртяха като пощурели в орбитите и молеха за милост.
Бен забеляза как тялото на Ростен се напряга като пружина. След това дъхът му изсвистя и той рязко замахна с меча.
Писъците на Уолф замряха на мига. Бен видя как главата пада и се търкулва, а тялото се свлича напред като чувал зърно; ръцете немощно се отпуснаха.
Бен погледна Гос.
Гос стоеше притихнал, стиснал зъби, мускулите по врата му бяха напрегнати. Сега с очевидно потръпване той сведе поглед и се втренчи в калдъръма.