Ростен се наведе и избърса меча о гърба на Уолф, после се изправи с лице срещу Гос.
— Имаш ли да кажеш нещо, Гос?
Гос помълча за миг, след това вдигна очи към Ростен. Погледът му, който мигове по-рано беше изпълнен със страх и ужас, сега беше ясен, почти спокоен. Ръцете му трепереха, но той бе свил юмруци, за да не личи толкова. Пое си дълбоко въздух, после още веднъж — като гмурец, който се готви да се хвърли в дълбините — и кимна.
— Тогава говори. Нямаш, много време.
Гос прегърби рамене и сведе леко глава в почит към Ростен, но продължаваше да го гледа.
— Само това: което казвате, е истина. Аз съм виновен. Уолф измисли плана, но аз му бях съучастник и за действията ми няма извинение. Приемам присъдата на моите колеги офицери и преди да умра, моля за тяхната прошка, задето съм ги посрамил пред Танга.
Ростен продължаваше да стои в очакване, но Гос сведе глава. След миг размисъл Ростен кимна леко и заговори.
— Не мога да говоря от името на всички тук, но от свое име ще кажа следното: ти си добър войник, Гос. И посрещаш смъртта храбро, честно, както подобава на войник. Сега не мога да предотвратя смъртта ти, разбираш, но поне мога да променя начина на екзекуция.
Хората и от двете страни поеха шумно дъх. Ростен пристъпи напред, извади от пояса си къс меч, преряза въжетата на китките на Гос и му го подаде.
Гос веднага разбра. Срещна погледа на Ростен със светнали от благодарност очи, след това погледна и късия меч. Разкъса с лява ръка униформената си туника, вдигна бельото и разголи плътта. После сграбчи с две ръце дръжката на меча и обърна острието към себе си. Върхът на меча сочеше към корема му. Двамата стражи го пуснаха и се отдръпнаха назад. Ростен се взря в него за миг и също се отдръпна — точно зад Гос. Държеше дългия меч полуиздигнат.
Бен се приведе напред и притисна лице о стъклото. Гос забави дишането си и съсредоточи цялото си същество върху острието само на педя от корема си. Ръцете на Гос вече не трепереха, очите му блестяха. Времето сякаш забави ход. След това — съвсем рязко — всичко се промени. Лицето на Гос изведнъж се изкриви в яростна гримаса — състояние между екстаза и върха на агонията — и ръцете му забиха меча дълбоко в корема. Сякаш със свръхчовешка сила и самообладание той дръпна дръжката наляво, после надясно и червата му се изсипаха на калдъръма. За миг лицето му запази израза си на екстатична агония, после се сгърчи, очите му се оцъклиха надолу, ужасени от стореното.
Ростен рязко замахна с меча.
Гос остана още миг на колене. След това обезглавеното му тяло се строполи и застина неподвижно до това на Уолф.
Бен чу, че някой зад него изстена, и се обърна. Мег бе приклекнала на горното стъпало, вкопчила се в подпорите на парапета, с разширени, изпълнени с уплаха очи.
— Качвай се горе! — изсъска й той. Надяваше се да не го чуят войниците, ужасен от това, че тя е била свидетелка на смъртта на Гос. Видя как тя се обърна и го погледна — в първия миг нито го позна, нито разбра какво й казва. О, БОГОВЕ — помисли си той. — КОЛКО ТОЧНО Е ВИДЯЛА?
— Качвай се горе! — изсъска той отново. — В името на всички богове, качвай се горе!
Край реката беше тъмно — луната бе засенчена от северозападния ръб на Стената. Бен скочи на брега и върза лодката за малкия дървен вълнолом, после се обърна и протегна ръка на Пен Ю-Вей, застанал прав, обгърнал с ръка спящата Мег.
Остави учителя да тръгне пръв — не му се влизаше вътре, щеше му се да задържи още за миг около себе си одеялото от мрак и тишина.
До вълнолома имаше малък правоъгълник земя, заобиколен от трите страни от стръмни глинени стени. От едната страна бяха врязани стари дървени стъпала. Бен бавно ги изкачи, уморен от дългото гребане по обратния път. След това влезе в градината — обширният откос прилежно подстригана трева се изкачваше полегато към къщичката със сламения покрив на около стотина ярда оттам.
— Бен!
Майка му беше застанала на ниската задна врата — светлината я обграждаше; бе метнала престилка върху дългата си рокля. Махна й. Пред него Пен Ю-Вей вървеше право напред по пътеката — дългите му крака не издаваха никакъв признак на човешка крехкост.
Чувстваше се странно откъснат от всичко. Сякаш беше захвърлил веслата и кормилото и сега се носеше по тъмния поток на събитията. По време на дългия обратен път той отново и отново бе проследявал логиката на случилото се. Знаеше, че той е причинил смъртта им. След неговото откритие нещата бяха поели неотклонно по пътя си — също като стегнатата спирала на водата в гърлото на водовъртежа. Бяха умрели заради него.