Не. Не заради него. Заради откритието му. Той нямаше вина за смъртта им. Те сами я бяха причинили. Алчността им ги беше убила. Тя, а и тяхната глупост.
Той не беше виновен; и все пак смъртта им му се отрази доста тежко. Само да не бе казал нищо! Ако просто бе изгорил заека, както бе предложила Мег…
Това нищо нямаше да разреши. Болестта щеше да се разпространява; откритието пак щеше да бъде направено. Случайно. И двамата войници пак щяха да умрат.
Не беше виновен той. Не ТОЙ.
Майка му ги посрещна на задния вход. Коленичи и го хвана за ръцете.
— Добре ли си, Бен? Изглеждаш ми разтревожен. Случило ли се е нещо?
Той поклати глава.
— Не. Аз…
Вдясно вратата на широкия коридор с нисък таван се отвори, оттам излезе баща му и затвори вратата след себе си. Усмихна се на Бен и се приближи.
— Гостът ни пристигна, Бен. Всъщност вече цял следобед е тук — той се поколеба и погледна жена си. — По-рано бях казал, че тази вечер ще вечеряш сам, Бен, но… Гостът много искал да те види. Та мисля, че в края на краищата можеш да вечеряш и с нас.
Бен бе свикнал с гостите на баща си и никога нямаше нищо против да вечеря в собствената си стая, но това сега беше доста необичайно. Никога преди не го бяха канили да седне на масата заедно с гостенин.
— Кой е? — попита той. Баща му се усмихна загадъчно.
— Измий си ръцете и ела. Ще те представя. Но, Бен… Моля те, дръж се възможно най-възпитано.
Бен се поклони леко и отиде право в малката баня. Изми ръцете и лицето си, почисти ноктите си и си оправи косата пред огледалото. Излезе. Майка му го чакаше. Пое ръцете му, огледа ги внимателно, оправи туниката му и се наведе да го целуне по бузата.
— Изглеждаш прекрасно, Бен. Влизай вътре.
— Кой е? — попита той отново. — Кажи ми кой е!
Но тя само се усмихна и го обърна към вратата.
— Влизай. Идвам след малко.
Глава 11
Разговор край огъня
В светлината на огъня от камината силните азиатски черти на Танга сякаш бяха изрязани в древна, пожълтяла слонова кост. Той се облегна в креслото и се усмихна — тъмните му очи грееха.
— И мислиш, че това ще ги направи щастливи, Хал?
Ръцете на Ли Шай Тун бяха леко опрени на ръба на масичката, опразнената купичка от храна бе отместена встрани, за да не му пречи. Бен веднага забеляза как матовочерната повърхност на тежкия железен пръстен, който носеше на десния показалец, сякаш улавя и поглъща светлината. УАИУИ ЛУН. Печатът на властта.
Хал Шепърд се разсмя и поклати глава.
— Не. Нито за миг. Там всички те ще се мислят за императори.
Говореха за Камарата на представителите във Ваймар — „това гнездо на неприятностите“, както постоянно я наричаше Тангът — и за начина за укрепване на напрегнатия мир, съществуващ сега между нея и Седмината.
Тангът и баща му седяха в единия край на масата от черно дърво с лице един към друг, а Бен беше на другия край — сам. Майка му не вечеря с тях — беше се подчинила на желанието на Танга. Но във всичко останало нещата вървяха по нейному. Готвачите, които Тангът си беше довел, висяха в кухнята и наблюдаваха с подозрение и — до известна степен — със смайване как тя самичка приготви и сервира вечерята. Това отклонение от обичайните навици на Танга само по себе си бе забележително, но онова, което се бе случило в началото на вечерята, изненада дори и баща му.
Когато опитвачът пристъпи към масата, за да изпълни обичайните си задължения, Тангът му махна да се дръпне, взе пръчиците и сам опита първата хапка. След като сдъвка и преглътна ароматното късче и сръбна от силния зелен лонджински ЧА, погледна Бет Шепърд и се усмихна широко — хвалеше домакинята за гозбата. Щом забеляза изненадата и удоволствието, изписани по лицето на баща си, и смаяния ужас на официалния „опитвач“, Бен веднага разбра, че това е нещо съвсем безпрецедентно, и го накара да осъзнае колко ограничен от норми е животът на Танга. Съвсем не свободен, както биха си помислили другите, а мъчен — живот, изживян в сянката на смъртта. За Ли Шай Тун доверието бе най-рядкото и най-ценното нещо, което би могъл да предложи; доверявайки се, той поверяваше живота си — съвсем буквално: живота си — в ръцете на другите.
С този дребен, ала многозначителен жест Тангът бе оказал на майка му и на баща му най-високата възможна чест.
Бен се вгледа в този човек, докато той говореше — усещаше в него сила, която бе повече от физическа. Във всяко негово движение имаше сигурност, виталност — такива, че дори и най-малкото колебание би го издало. Цялото му тяло говореше негласно за власт — нещо, развило се съвсем естествено и неосъзнато по време на дългите години управление. Да го гледаш — това означаваше да наблюдаваш не човек, а насочваща сила, да бъдеш свидетел на канализирането на агресия и решителност в най-елегантната им и изразителна форма. В някои отношения Ли Шай Тун приличаше на атлет — всеки нюанс в гласа и жестовете му бе резултат от дълга, упорита тренировка. Тренировка, превърнала всичко това във втора природа на Танга.