Бен го гледаше като омагьосан — едва дочуваше какво си говорят, но долавяше, че е важно — както и важността на факта, че той е там и ги слуша.
Ли Шай Тун се приведе леко напред — брадичката му и снежнобялата му, грижливо сплетена брада лекичко се вдигнаха нагоре — сигнал за предлагане на доверие.
— Никой не е и предполагал, че Камарата може да се сдобие с такава власт. Прадедите ни са виждали в нея само жест. Нека да съм откровен, Хал — като дребна отстъпка на някогашните им съюзници и маска за истинските им намерения. Но сега, след сто години, определени фракции настояват на нея да се гледа насериозно. Те поддържат, че властта на Камарата принадлежи „на народа“. И знаем защо, нали? Не е заради „народа“. Подобни хора хич не си и мислят за „народа“. Не, те мислят само за себе си. Търсят как да се издигнат за наша сметка. Да се издигнат, като смъкнат Седмината. Искат власт, Хал, а Камарата е средството, чрез което се опитват да я получат.
Тангът отново се облегна назад, полупритворил очи. Протегна десница и стисна стегнатото кокче на тила си — пръстите му се сключиха около възелчето от гъста бяла коса. Беше любопитен, почти разсеян жест — и все пак за Бен той подчерта колко се отпускаше Тангът в компанията на баща му. Наблюдаваше нащрек целия език на тялото в диалога между двамата — съзнаваше не само какво казват, но и как го казват; как се срещат или се разминават погледите им; как една споделена усмивка изведнъж разкриваше дълбочината на взаимното им разбиране. Всичко това му показваше колко много разчита Тангът на баща му, за да разкрие тези думи, тези мисли, тези чувства. Може би защото на никого другиго не можеше да ги довери.
— Често се питам има ли някакъв начин да премахнем Камарата и да разградим огромната бюрократична структура, разраснала се около нея. Но всеки път, когато се запитам, предварително знам отговора. Не. Или поне не сега. Преди петнадесет, може би двадесет години вероятно е било възможно. Но дори и тогава това сигурно просто би ускорило нещата. Щеше да ни доведе пак до тази точка, но по-бързо.
Хал Шепърд кимна.
— Съгласен съм. Но може би тогава трябваше да се изправим срещу това. Тогава бяхме по-силни. По-здраво държахме нещата в ръцете си. Сега всичко се промени. Забавянето с всяка една година ги кара все повече да укрепват за наша сметка.
— Значи ти ме съветваш да започнем война, Хал?
— Нещо такова, но не съвсем.
Тангът се усмихна — Бен усети, че, гледайки го, го сравнява с учителя си Пен Ю-Вей. Тази тежка гънка над окото, която бе една от основните „отлики“ на андроида — на механичната му природа — върху лицето на истински, естествен човек изглеждаше красива.
— И що за война ми предлагаш?
— Онази, в която сме най-добри. Война на полето. На откритостта и измамата. Като онази война, която тиранинът Цао Чун ни е учил как се води.
Тангът наведе поглед към ръцете си; усмивката му се разсея.
— Не знам. Наистина не знам, Хал. Понякога се питам какво ли сме направили.
— Каквото трябва да прави всеки човек, несъмнено.
Ли Шай Тун го погледна и поклати глава.
— Не, Хал. Мисля, че грешиш. Мисля, че този път грешиш. Всъщност, малцина си задават подобни въпроси. Повечето хора са слепи за грешките си. Глухи за критиката на другите — той се засмя кисело. — Можеш спокойно да твърдиш, че Чун Куо е претъпкано с такива хора — слепи, порочни, алчни същества, които виждат слепотата си като сила, порочността — като необходимост, а алчността си — като исторически процес.
— Това е толкова…
За миг и двамата млъкнаха — лицата им бяха строги на трепкащите отблясъци на огъня. Преди някой от двамата да проговори, вратата в дъното на стаята се отвори и влезе майката на Бен с поднос. Постави го на една табуретка до камината, наведе се да вземе нещо от една купичка върху нея и напръска горящите цепеници.
Стаята веднага се изпълни със сладкия, свеж мирис на мента.
Тангът се засмя леко — това му достави удоволствие, пое дълбоко дъх и го задържа.
Бен гледаше как майка му обърна гръб на огъня, отметна дългата черна коса от лицето си и се усмихна.
— Донесох ви пресен ЧА — каза тя просто, вдигна подноса и им го поднесе.
Тя седна, Тангът се изправи, протегна ръка и я сложи върху нейната, преди тя да успее да посегне към чайника.