— Добри са, Хал. Наистина са много добри. Момчето има талант.
Хал Шепърд се усмихна леко и застана до него.
— Ще е много доволен да го чуе. Но щом смяташ тези за добри, я погледни това.
Тангът пое папката от него и я отвори. Вътре имаше един-единствен свръхтънък лист — изглеждаше като направен от чисточерна пластмаса. Заобръща го в ръце и се засмя.
— Какво е това?
— Ето — той посочи един визьор на масата до прозореца и дръпна щората. — Сложи го на поставката и натисни копчето.
Ли Шай Тун сложи листа на поставката.
— Има ли значение как го слагам?
— И да, и не. Ще видиш.
Тангът натисна копчето. Веднага подобната на резервоар клетка на визьора се изпълни с цветове. Това беше холограма. Портрет на жената на Хал Шепърд — Бет.
— Той ли го е правил?
Шепърд кимна.
— Тук има 180 наслагващи се слоя информация. Деветдесет хоризонтални и деветдесет вертикални. Рисувал е на ръка всеки лист, а после ги е насложил. Негова собствена техника. Той я измисли.
— На ръка?!
— И то по памет. Бет не искаше да му позира, нали разбираш. Каза, че имала много работа. Но все пак той го направи.
Ли Шай Тун бавно поклати глава.
— Смайващо, Хал. Сякаш е снимано с камера.
— Ти и половината не си видял. Чакай… — Шепърд изключи холограмата, протегна се и извади гъвкавата плака. Обърна я и отново я постави. — Моля…
Тангът натисна копчето. Отново клетката на визьора се изпълни с цветове. Но този път образът беше друг.
Холографският портрет на Хал Шепърд бе далеч от ласкателен. Плътта бе много по-сурова, много по-груба, отколкото в действителност, бузите бяха по-румени. Косата беше по-гъста, по-къдрава, веждите — по-тъмни и тежки. Носът бе дебел и месест, ушите — заострени, очите — по-големи и по-тъмни. Устните бяха по-чувствителни от тези на оригинала, почти развратни. Сякаш се усмихваха подигравателно.
Шепърд се приближи и погледна във визьора.
— Има нещо от сатирите в образа. Нещо стихийно.
Тангът се обърна и го изгледа — не разбираше за какво намеква.
Шепърд се засмя.
— Гръцка митология, Шай Тун. В тяхната митология сатирите били първични духове на планините и горите. Полуозли, получовеци. С копита, с гъста козина, чувствени и разпуснати.
Ли Шай Тун се вгледа в градския, високоизтънчен човек пред себе си и се засмя за кратко, смаян, че Шепърд виждаше себе си в този брутален портрет.
— Забелязвам ЛЕКА прилика. Нещо в очите, във формата на главата, но…
Шепърд поклати бавно глава. Взираше се напрегнато в холограмата.
— Не. Погледни я, Шай Тун. Погледни я внимателно, той ме вижда съвсем ясно. Вътрешната ми същност.
Ли Шай Тун потръпна.
— Боговете да са ни на помощ, щом нашите синове ни виждат такива!
Шепърд се обърна и го погледна.
— Защо? Защо да се страхуваме от това, стари приятелю? Ние знаем какви сме. Мъже. Полуразум, полуживотно. Защо да се страхуваме от това?
Тангът посочи образа.
— Да, мъже. Но такива ли? Наистина ли се виждаш такъв, Хал?
Шепърд се усмихна.
— Това не съм целият аз, знам го, това е част от мене. Но важна част.
Ли Шай Тун потръпна — раменете му трепнаха съвсем леко, — после погледна отново изображението.
— Но защо другият е друг? Защо не са еднакви?
— Бен има достатъчно смахнато чувство за хумор.
Тангът отново не разбра, но този път Шепърд не направи никакъв опит да го просвети.
Ли Шай Тун разглежда холограмата още няколко секунди, след това й обърна гръб и се огледа.
— Таланта го е взел от тебе, Хал.
Шепърд поклати глава.
— Аз никога не съм притежавал и една десета от неговия талант. Както и да е, дори думата „талант“ в случая не стига. Неговото е гений. По това си приличат с прадядо му.
Тангът се усмихна — спомни си разказите на баща си за това, колко ексцентричен бил Огъстъс Шепърд.
— Може би. Да се надяваме, че от него е наследил само това.
Веднага разбра, че е сбъркал, като го е казал. Или ако не беше сбъркал, то поне бе казал нещо, което бе докоснало болното му място.
— Приликата е повече от обичайната.
Тангът леко наклони глава — искаше веднага да приключи темата, но Шепърд сякаш напираше да обясни.
— И Бен има шизофрения, нали разбираш. О, не, далеч не е толкова зле, колкото Огъстъс. Но създава определени нелепости в характера му.
Ли Шай Тун отново погледна картините над леглото — с ново разбиране.