ТРЯБВА ДА ГИ УНИЩОЖИМ СЕГА, ДОКАТО ВСЕ ОЩЕ СМЕ ОТГОРЕ.
Ли Шай Тун затвори папката с въздишка. Шепърд беше прав. Знаеше, вътрешно беше убеден, че точно това трябва да направят. Но вече бе казал: той не беше просто Танг, той бе един от Седмината, а Седмината никога не биха се съгласили да действат така. Те го виждаха по друг начин.
— Е?
— Мога ли да я задържа?
— Разбира се. Писана е за тебе.
Тангът се усмихна тъжно и погледна момчето. Заговори му, както говореше със собствения си син — безстрастно, като възрастен с възрастен.
— Ти чел ли си я, Бен?
Шепърд отговори вместо сина си.
— Вече го чу. Смята, че това са пълни глупости.
Бен го поправи:
— Не са глупости. Никога не съм казвал нищо подобно. Казах, че заобикаля истинската причина.
— Която е? — Ли Шай Тун се протегна за чашата си.
— Че хората никога не са доволни от настоящето.
Тангът се замисли за момент и тихо се разсмя.
— Така е било винаги, Бен. Как мога да променя самата човешка природа?
— Можете да подобрите положението им. Те се чувстват затворени в клетки. Не само физически, но и умствено. Нямат мечти. Нито един от тях вече не се чувства реален.
Последва миг на тишина, после отново заговори Хал Шепърд:
— Откъде го знаеш, Бен? Говорил ли си с хората?
Бен се взря в баща си за миг и отново насочи вниманието си към Танга.
— Не можеш да не го забележиш. То е там, в очите на всички. Очите им са празни! Незапълнено, неосъществено пространство, дълбоко вътре в тях. Няма нужда да говориш с тях, за да го забележиш. Стига ми само да гледам новините. Сякаш всички те са мъртви, но не могат да го забележат. Търсят някаква цел във всичко това и не могат да я открият.
Ли Шай Тун се втренчи за миг в момчето, после сведе очи — от думите му го бяха полазили хладни тръпки. Огледа се из стаята — изведнъж забеляза колко нисък беше таванът, тъмните дъбови греди, които се открояваха върху белосаните стени, току-що отрязаните рози в сребърната купа в ъгъла на стаята. Чувстваше старото дърво под пръстите си, усещаше силния мирис на бор от огъня. Всичко това беше истинско. А той — той, разбира се, също бе истински. Но понякога, само понякога…
— И смяташ, че можем да им дадем цел?
Странно, но Бен се усмихна.
— Не. Но можете да им дадете пространство, за да си я намерят сами.
Тангът кимна.
— Аха. Пространство. Е, Бен, в Чун Куо живеят повече от 39 милиарда души. Какво бихме могли да направим, за да дадем пространство на толкова много народ?
Но Бен вече клатеше глава.
— Грешно ме разбрахте, Ли Шай Тун. Възприехте думите ми твърде буквално — той докосна с пръст челото си. — Имах предвид пространство тук. Точно там се чувстват хванати в капан. Градът — той е само външната му конкретна форма. Но схемата — парадигмата — е вътре в главите им. Там трябва да им дадете пространство. А това можете да им дадете само ако им дадете чувство за посока.
— Промяна. Това искаш да ми кажеш, нали?
— Не. Няма нужда нищо да променяте.
Ли Шай Тун се разсмя.
— Тогава не те разбирам, Бен. Да не смяташ да ми предложиш Някой вълшебен фокус?
— Съвсем не. Искам да кажа, че щом проблемът се намира в главите им, там можем да намерим и решението му. Те искат разширяване навън. Те искат пространство, вълнение, новост. Е, защо да не им ги дадете? Но не там, в реалния свят. Дайте им ги също тук, в главите им.
Тангът се намръщи.
— Но те не го ли имат и сега, Бен? Информационните средства не им ли го дават?
Бен поклати глава.
— Не. Говоря ви за нещо съвсем друго. Нещо, което би накарало стените да се разтворят. Това ще накара света да им изглежда реален — той отново почука по челото си. — Само тук важи това.
Тангът понечи да му отговори, ала на вратата се почука.
— Влез — Шепърд се полуизвърна на стола.
Беше стюардът на Танга. Той се поклони ниско на Шепърд и сина му, после се обърна — с все още сведена глава — към своя господар:
— Простете ми, ЧИЕ ХСИЯ, но вие ме помолихте да ви напомня за вашата аудиенция с министър Чао — след това с поклон стюардът заотстъпва назад и затвори вратата след себе си.
Ли Шай Тун погледна Шепърд.
— Съжалявам, Хал, но се налага да тръгвам след малко.
— Разбира се… — подхвана Шепърд, но синът му го прекъсна:
— Едно последно нещо, Ли Шай Тун.
Тангът се обърна — търпелив, усмихнат.
— Какво има, Бен?
— Видях нещо. Днес следобед, в града.
Ли Шай Тун се намръщи.
— Видял си нещо?
— Екзекуция. И самоубийство. Двама от елитните гвардейци.
— Богове! — Тангът се наведе напред. — Видял си го?!
— Бяхме на втория етаж в един от магазините.