— Какво искаш да кажеш?
— Аз какво търсех там?
Шепърд се усмихна на себе си. Беше мислил, че Бен може и да не зададе този въпрос.
— Защото искаше да те види Бен, защото смята, че един ден ти може да помагаш на сина му.
— Разбирам. Значи преценяваше ме?
— Може и така да се каже.
Бен се засмя.
— За това и сам се сетих. Според тебе дали съм му се сторил странен?
— Защо да е така?
Бен погледна баща си право в очите.
— Знам какво представлявам. Достатъчно съм видял от света, за да разбера колко съм различен.
— На пръв поглед — да. Но не всичко се вижда на пръв поглед, Бен.
— Така ли? — Бен отново погледна към хълма, към къщичката на върха му. Мятаха първите тънки опаковъчни слоеве от върха на скелето — мъжете в тежки костюми дърпаха въжетата.
— И какво не се вижда на пръв поглед?
Шепърд се засмя, но остави въпроса без отговор. Бен беше прав. Наистина знаеше какво представлява и наистина беше различен. Нямаше смисъл човек да го отрича.
— Няма нужда да следваш стъпките ми, Бен.
Бен се усмихна, но не го погледна.
— Да не би да смяташ, че искам точно това?
Шепърд усети, че го жегна огорчение, но поклати глава.
— Не. Не, предполагам, че не. Във всеки случай, никога не бих те принудил. Знаеш го, нали?
Бен се обърна и се втренчи неподвижно във водата.
— Тези неща не ме интересуват. Политическите тънкости. Кой какво върти и кой какво крои. Ще ми писне много бързо. А какво струва един съветник, на когото му е писнало? Няма нужда да се кося за всичко това — и аз не се кося!
— Май преди малко се косеше. Когато говорехме за тези неща.
— Не. Това беше нещо друго. Беше по-дълбокото нещо.
Шепърд се засмя.
— Разбира се. ПО-ДЪЛБОКОТО.
Бен го погледна.
— Вие гледате повърхностно на нещата, татко — и двамата. Но проблемът е по-дълбок. Той е вътре. Под повърхността, под кожата. Той се е сраснал с костите и с кръвта на хората, със сложната плетеница от нерви, мускули и органична тъкан. Но ти… Е, ти упорито се занимаваш само с онова, което виждаш. Лекуваш петната по кожата и оставяш човека да загнива отвътре.
Шепърд гледаше замислено сина си — усещаше бездната, която се бе появила между тях от няколко години насам. Сякаш Бен ги бе надраснал всичките. Бе приключил с детинщините.
— Може би. Но това не решава непосредствено стоящия проблем. Тези повърхности, които с такава готовност отхвърляш, имат остри ръбове. Сблъскай се с тях — и веднага ще го разбереш. Хората се чувстват наранени, животните се убиват, а това не са повърхностни неща.
— Не исках да кажа това.
Шепърд се засмя.
— Не. Сигурно не. И сигурно си прав. От тебе би излязъл страшно некадърен съветник, Бен. Създаден си за съвсем други неща, не за политика и интриги — Шепърд се изправи и избърса ръце в панталоните си. — Знаеш ли, с много неща исках да се занимавам, но никога не ми остана време. Картините, които исках да нарисувам, книгите, които исках да напиша, музиката, която исках да композирам. Но трябваше да жертвам всичко това, а и много други неща, за да служа на Танга. Виждал съм и тебе, и Мег много по-рядко, отколкото исках — а майка ти — още по-рядко. И така… — той сви рамене. — Е, ако не искаш и твоят живот да е такъв, разбирам те. Прекалено добре те разбирам. Нещо Повече, Бен — според мене светът ще изгуби, ако пренебрегнеш своите дарби.
Бен се усмихна.
— Ще видим.
После той посочи хълма.
— Мисля, че почти приключиха. Това е третият изолационен слой.
Шепърд се обърна и погледна към върха на хълма. Сега къщичката беше напълно облепена, уютният й силует беше скрит под огромните бели изолационни слоеве. Само отпред, там, където беше градинската порта, гладката геометрична форма бе нарушена. Там бяха монтирали запечатващата единица — голям цилиндър, съдържащ въздушна помпа и генератор за екстрени случаи.
Дузина мъже в защитни костюми прикрепяха краищата на изолатора към скобата. Скобата беше здраво вкопана в земята около къщичката — грубо, тежко парче метал, широко един фут и дебело три инча, с втора, по-малка „яка“, прикрепена към основата със страмодни винтове.
Цялата странна конструкция бе разработена от прапрапрадядото на Бен, Еймъс — първия Шепърд, живял тук, — като предпазна мярка срещу ядрен инцидент. Но когато Третата световна война — „войната, която ще сложи край на всичко“, както бе записал старецът в дневника си — така и не започна, цялата нелепа изолационна конструкция бе сгъната и прибрана — останала беше само металната скоба за забавление на всяко ново поколение Шепърдови деца.
— Опакована е като подарък! — пошегува се Шепърд и се заизкачва по хълма.