— Сигурен ли си, че няма нищо нередно в това?
Бен се намръщи — съсредоточаваше се, преценяваше вътрешно как усеща съпротивата на лодката срещу силното течение.
— Тя никога няма да разбере — отвърна той. — Та кой ще й каже?
Не звучеше като заплаха. Знаеше, че може да й се довери и че тя няма да каже нищо на майка им. Мег сведе очи за миг — зарадва се, че има доверието му. После продължи да седи мълчаливо — достатъчно й беше само да го наблюдава, да вижда как ширналата се река се простира зад него, а боядисаните в бяло къщички на селото изпъстрят широкия зелен склон на хълма, докато къщата зад гърба й бавно се приближаваше.
Самотна и отдавна изоставена, тя ги очакваше.
Брегът бе обрасъл. Бурените, високи чак до кръста, растяха между скалите. По-нататък следваше равна земя, около тридесетина ярда, а после започваше изкачване — отначало плавно, после стръмно. Къщата не се виждаше оттук — бяха застанали под хладната сянка на клоните — и дори и по-нататък, на завоя по пътеката, която следваше очертанията на брега, те виждаха само стърчащия връх на покрива й, бял сред наситенозеленото на заобикалящите я дървета.
Земята беше странно, неестествено тиха. Мег се загледа надолу, между дърветата. Под тях, отдясно, беше заливчето — тъмният вход на пещерата бе почти целият скрит, клоните на надвесилите се дървета почти докосваха водата. Чувстваше се странно. Сякаш не беше самата тя.
— Хайде — подкани я Бен. — Нямаме много време. Мама ще се върне в два следобед.
Тръгнаха нагоре. Пътеката беше изсечена в скалите. Грубите издялани стъпала се изкачваха стръмно по скалата. Наложи се да си пробиват път през оплетените храсти и клонаци. На върха излязоха на малка полянка. Част от нея беше покрита с бетон — пропукан, но разчистен от растителност. Беше път. Наляво навлизаше сред дърветата. Вдясно рязко свършваше само на два-три ярда от тях пред врата от ковано желязо, вградена в стена.
Приближиха се, застанаха до вратата и погледнаха вътре.
Къщата беше зад вратата — голямо квадратно триетажно здание от бял камък със стръмен остър покрив, покрит със сиви плочи. През избуялата градина отпред се виждаха части от нея. Тук, по-забележимо отвсякъде другаде, природата бе пощуряла. Каменният фонтан се бе разцепил на две големи сиви парчета, между които отдавна се бяха вкоренили трънаци. Планът на някога обсипваната с грижи градина едва си личеше под хаотично избуялата нова растителност.
— Е? — погледна го тя. — Сега какво?
Стената бе твърде висока, за да се изкатерят. Вратата изглеждаше яка и солидна — беше закрепена към камъка с четири големи панти. Дебела, тежка стоманена верига бе омотана около ключалката, а от нея висеше катинар колкото юмрук.
Бен се усмихна.
— Гледай сега.
Хвана се здраво за две от пръчките и разтресе силно вратата, а после рязко я бутна напред. Тя падна с трясък, а той залитна встрани. Изпъналата се верига издрънча.
Бен стъпи върху нея и протегна ръка.
— Желязото беше разядено — обясни той и посочи четирите места върху камъка, от които се бяха откъртили пантите.
Тя кимна — разбра веднага какво искаше да й каже. МНОГО ВНИМАВАЙ ТУК. НЕ ПРЕЦЕНЯВАЙ НИЩО ПО ТОВА, КАК ИЗГЛЕЖДА.
Той се обърна и тръгна.
Тя го последва, вече по-предпазливо — внимателно си пробиваше път към къщата през гъстата зеленина.
Пред къщата бе разположена веранда. Единият й край бе рухнал. Едната от четирите псевдодорийски колони беше паднала и сега — като счупения крак на каменен великан — лежеше наполовина завряна в рамката на прозореца отзад. Стъкленият покрив на верандата беше счупен на няколко места и там съседните дървета бяха проврели клони; цялото дървено скеле на покрива — страничните греди, покрити със сложна дърворезба, напречните греди, релсите — всичко бе изгнило. Бен се изправи пред ниските стъпала, водещи към главния вход, наклони глава назад и заразглежда фасадата.
— Не е каквото очаквах — каза й той, щом тя застана до него. — От реката изглежда много по-величествена. И по-голяма. Цяла крепост.
Тя го хвана за ръката.
— Не знам, Бен. Мисля, че е доста величествена. Или поне е била.
Той се извърна и я погледна.
— Донесе ли лампата?
Тя кимна и се потупа по джоба.
— Добре. Макар и да се съмнявам, че ще има кой знае какво за гледане. Къщата пустее вече повече от осемдесет години.
Тя не отговори — беше се замислила и знаеше, че и той мисли за същото. Огъстъс. Тайната на тази къща по някакъв начин беше свързана с прадядо им Огъстъс.