— Какво е станало тук?
Бен спря и я погледна.
— Не знам. Но тук е ключът към всичко. Зная го.
Тя се обърна и срещна погледа му.
— Как така? Откъде знаеш?
Той се усмихна.
— Защото това е единственото нещо, за което никога не говорят. Дупка. Вглеждай се в дупките, Мег. Там е истината. Там винаги крият най-важното.
— Например?
Лицето му за миг се стегна, след това той отмести поглед.
Тя сведе очи; осъзна колко завързано беше всичко — той почти бе готов да й изкрещи.
— Тук няма нищо — каза той след малко. — Хайде да се качим по-нагоре.
Тя кимна, после го последва — знаеше, че и там няма да намерят нищо. Къщата беше празна. Но тя грешеше.
Бен се засмя доволно, пристъпи в стаята и освети стените с фенерчето. Беше библиотека. Или може би кабинет. Каквото и да беше, стените бяха целите покрити с рафтове, а рафтовете — пълни с книги. Стари книги — от хартия, картон и кожа. Бен изтича към прозорците и разтвори кепенците, обърна се и отново огледа стаята. Имаше врата, два прозореца, а на стената отляво — огромно огледало. Всичко друго беше в рафтове. Книги, книги и пак книги — те изпълваха всеки инч по стените.
— Чии ли са били? — попита тя и застана до него, споделяйки радостта от откритието.
Той измъкна наслуки една книга, после още една, и още една. Екслибрисите бяха едни и същи. Той й показа един.
Тя прочете думите на глас:
— „Тази книга е собственост на Еймъс Уилям Шепърд“ — тя се засмя и погледна Бен в очите. — Значи, той е живял тук! Но аз си мислех…
Бен сви рамене.
— Не знам. Може пък да е използвал тази къща, за да работи в нея.
Тя се извърна и се заоглежда. Из цялата тяхна къща бяха пръснати книги, но не бяха и една десета от тези тук. Тук сигурно имаше пет-шест хиляди тома. Тя се засмя, смаяна от откритието им. Тук сигурно имаше повече книги — ИСТИНСКИ книги, — отколкото в цялото останало Чун Куо.
Бен бавно обхождаше стаята и се оглеждаше любопитно.
— Близо сме — тихо се обади той. — Вече сме много близо. Знам.
„До какво сме близо?“ — щеше й се да го попита. Какво? Какво? Какво? Но въпросът й само щеше да го ядоса. И той знаеше колкото нея. Просто усещаше, че има нещо.
После изведнъж той се спря, обърна се и почти изтича обратно в коридора.
— Там е! — възкликна той развълнувано и тя го загледа как бързо измери с крачки разстоянието от края на коридора до вратата. Петнадесет крачки. Влезе в стаята и го повтори. Дванадесет крачки. Само дванадесет!
Веднага разбра. Огледалото. Огледалото беше врата. Врата към нещо друго.
Той веднага се отправи към него — търсеше уловка, начин да го отвори, но нямаше нищо. Разстроен, той свали книгите от един рафт и почука по стената зад него. Тухла, твърда тухла.
Застана за миг пред огледалото, взрян в него. После се засмя.
— Разбира се!
Обърна се й го посочи.
— На едно равнище е с горния ръб на огледалото. Онзи рафт с книгите срещу него. Погледни, Мег. Кажи ми какво виждаш.
Тя се приближи и ги огледа. Бяха романи. Знаменити романи. „Одисей“, „Ностромо“, „Тес от рода д’Ърбървил“, „Панаир на суетата“, „Хауардс Енд“, „Мрачната къща“, „Даниел Мартин“, „Орландо“ и още няколко. Обърна се отново към него и се намръщи.
— Не разбирам, Бен. Какво да търся? — Това е криптограма. Погледни как са наредени. Първите букви от заглавията.
Тя направи каквото й каза той. D. А. Е. Н. R. Е. V. О. N. О. Т. Т. U. В.
После разбра. Трябваше да обърнеш буквите.2
Смехът му изпревари нейния и той заопипва за копчето.
С леко съскане огледалото изскочи. Зад него имаше стая. Бен я освети с фенерчето. Изглеждаше като умалена версия на библиотеката, стените й също бяха покрити с книги. Но в средата, заемащо по-голямата част от пода, се мъдреше бюро.
Той освети повърхността му и се спря на четири предмета: нож за писма, мастилница, снимка в рамка и голяма тетрадка. Светлината се задържа върху последната, после подскочи нагоре и затърси края на стената.
Мег застана до него.
— Какво търсиш?
— Прозорец. Трябва да е имало прозорец.
— Защо? Ако наистина е искал да държи тази стая в тайна, да няма прозорец навън ще е най-добрият начин, нали така?
Той я погледна и кимна. Но тя бе изненадана, че той сам не се бе досетил. Сякаш след като бе открил стаята, бе парализиран от откритието. Освети с фенерчето си лицето му.
— Мег… — той отблъсна ръката й.
Тя се промуши и влезе в стаята, след това се обърна с лице към него.
— Ето — тя му подаде тетрадката — знаеше — още преди той да го потвърди — чия е тя. Огъстъс. Дневникът на Огъстъс. На полицата на бащиния й кабинет имаше място за него — сред дневниците на останалите Шепърд. Разпозна обработената черна кожа на подвързията.
2
Това са първите букви от оригиналните заглавия на английски. Четени обратно, те дават „button over head“ — „копчето е над главата“ — Бел.прев.