Бен го разтвори. Преобърна една страница, усмихна се и я погледна.
— Права ли бях? — попита тя.
В отговор той обърна книгата и й показа страницата. Тя, шокирана, се засмя неловко, след това пак го погледна. Там имаше снимка на Бен. Почти съвършен негов портрет. А под него, с почерка на самия Бен, бяха изписани име и дата:
„Огъстъс Шепърд. Година 2120.“
— Но това си ти. И почеркът е твоят.
Той поклати глава.
— Не съм аз. Но това ще ни подскаже нещо. Приближаваме се, Мег. Много близо сме вече.
Бет Шепърд остави двете торби на масата в кухнята, излезе през градинската врата и отвърза покривалото. Бутна го встрани, наведе се навън и извика децата:
— Бен! Мег!
Влезе вътре и взе да вади продуктите от торбите и да ги нарежда по шкафовете. Едва след като приключи, отново отиде до вратата, свали и долния райбер и излезе в розовата градина.
Никакви не се виждаха. Може пък и да са вътре в къщата, помисли си тя. Но тогава със сигурност щяха да я чуят! Извика отново, излезе през портата и застана над по-долната градина, която се спускаше по хълма към залива. Вдигна длан към очите си и огледа огрените от слънцето поляни — но и там ги нямаше.
— Странна работа… — измърмори тя, обърна се и се върна в къщата. Знаеше, че доста е подранила, но обикновено те идваха веднага щом ги викнеше — знаеха, че е донесла по нещо специално за всекиго от тях.
Извади двата подаръка от ръчната си чанта и ги постави на масата. Старомодна книга от хартия за Бен — специално я бе помолил за нея; беше за сензорната депривация. А за Мег — малко украшение от слонова кост, ХАН. Нежно изрязано кълбо.
Бет се усмихна на себе си, после слезе по стълбите и влезе в полутъмната трапезария.
— Бен? Мег? Тук ли сте?
Спря в подножието на стълбата и се вслуша. Странно. Много странно. Къде ли можеха да са? Бен не бе споменавал, че ще ходят в градчето… Във всеки случай едва минаваше дванадесет. Уроците им щяха да свършат чак след двадесетина минути.
Любопитна, тя се качи на горния етаж да провери в стаите. Нищо. Даже и бележка на компютъра на Бен нямаше.
Излезе и отново засенчи с длан очите си. Отново огледа ливадите, този път много по-внимателно. После се сети за Пен Ю-Вей. Андроидът имаше специално вградено устройство за откриване. Можеше да проследи къде се намираха, като установи къде е на картата на Хал.
Въздъхна облекчено и отново се качи горе, в кабинета на мъжа си. Извика картата на екрана. Изчака за секунда сигналът да се появи някъде, наведе се и отново набра комбинацията за издирване — бе помислила, че е направила грешка. Но не. Следата я нямаше.
Усети, че стомахът й се свива.
— Богове…
Изтича отново надолу по стълбите и се втурна навън.
— Бен! Мег! Къде сте?!
Ливадите бяха тихи и безлюдни. Лек бриз браздеше водата в залива. Погледна. Разбира се — заливът. Заслиза по хълма — едва се сдържаше да не се затича, като продължаваше да си повтаря, че всичко е наред, че страховете й са неоснователни. Те бяха разумни деца. Пък и нали Пен Ю-Вей беше с тях.
В края на ливадата тя спря и погледна отвъд залива. Огледа водата за някакви признаци на живот. После се обърна, спусна се по старите дървени стълби, вградени в глинената скала, и се затича към вълнолома.
Нямаше я. Лодката я нямаше.
Къде са? Не разбираше. Къде? След това почти с периферното си зрение забеляза нещо. Далеч вляво от нея нещо стърчеше във водата и приливът ту го заливаше, ту го откриваше.
Изкачи се отново горе, притича по брега и накрая го доближи възможно най-близо. То беше там, на около петнадесет-двадесет ЧИ от брега, полузабито в калта, полузакрито от придошлата вода. Веднага разбра какво е. И нямаше никакво съмнение, че Бен му го е сторил.
Андроидът лежеше неестествено във водата, почти седнал — едното му рамо, част от ръката му и едната страна на главата му стърчаха над водата. Не плаваше, както би плавал един труп, а си стоеше там твърд и тежък, а разкъсаните му дрехи плющяха около него като водорасли.
— Горкият… — би си казала тя друг път, но сега цялото й съчувствие към машината бе погълнато от страха за децата й.
Вдигна рязко поглед и моментално го устреми към отсрещния бряг, към къщата на билото над заливчето. Беше им забранено да ходят там. Но това не би спряло Бен. Не. Разбра го, щом погледна Пен Ю-Вей във водата.
Обърна се — гърлото й се бе свило, сърцето й туптеше в гърдите — и заизкачва хълма на бегом. И докато тичаше, от нея излизаше съскащ шепот, натежал от загриженост и болка.