— Хей, сестричето ми, недей да плачеш.
Никога преди не я беше наричал така, нито пък я бе докосвал, както я докосна сега — здравата му дясна ръка галеше и двете й длани, опрени върху чаршафите. Тя трепна и сведе очи.
— Добре съм — каза той сякаш в отговор на нещо, което тя беше изрекла; ръката му стисна нейните. — Татко каза, че могат да ми присадят върху нервните окончания друга ръка. Ще е като нова. Може пък и по-добра работа да ми върши.
Откри, че не може да го погледне. Ако го направеше, щеше да избухне в сълзи, а не искаше той да вижда слабостта й. Той беше толкова силен, толкова храбър. Болката — тя сигурно беше ужасна.
— Знаеш ли, най-лошото е, че го пропуснах…
— Какво си пропуснал? — тя се втренчи в ръката му.
— Не го видях — каза той; в гласа му имаше истинска изненада. — Не бях достатъчно бърз. Чух как веригата се къса, погледнах нагоре и пропуснах да видя самата злополука. Всичко свърши, преди да успея да погледна пак надолу. Ръката ми вече не беше част от мене. Когато погледнах, тя вече беше отделена — там, върху клавиатурата.
Той се засмя — странен, кратък звук.
Мег го погледна. Беше вперил очи в чуканчето. Капачето го обгръщаше грижливо като крайчето на старомоден бастун. Сребърно и неутрално. Сведено до най-обикновен предмет.
— Не го видях! — настоя той. — Стъклото. Раната. И, почувствах… само внезапна липса. Не болка, а…
Виждаше, че търси точните думи, точната дума, която би описала какво е почувствал, какво е усетил в онзи миг. Но му убягваше. Продължи да се бори, ала накрая се предаде.
— Обичам те, Бен.
— Знам — каза той и я погледна така, сякаш искаше да прецени как изглежда любовта в очите на някого. Сякаш искаше да го скъта някъде в паметта си.
След като Мег си отиде, той продължи да премисля нещата.
Не беше й казал нищо за онова, което бе прочел в дневника. За първи път не чувстваше подтик да сподели с нея какво е научил. Щеше да я заболи, знаеше го — също както го бе заболяло и него. Не повърхностно, както го бе наранило огледалото, а надълбоко, там, където живееше истинското му „аз“. В мрака вътре в него.
Беше го обзел гняв, задето не му бяха казали; за това, че Хал не му се доверяваше достатъчно, че да му каже. Нещо повече: чувстваше се обиден, задето са крили от него. О, разбираше защо е важно Мег да не знае — тя откликваше на нещата по съвсем различен начин. Но да скрият от него? Той сви юмруци — усети призрачното движение на изгубената ръка. Те не знаеха ли? Не го ли разбираха — дори и сега? Как би проумял всичко това, освен ако не бе разгадал загадката, която представляваше самият той?
Всичко беше там, в дневника. Известна част — описана ясно, останалото — скрито, сякаш за да дразни; шифри вътре в шифъра — сякаш предназначени единствено за неговите очи.
Ясно беше чул гласа на Огъстъс в главата си — направо през годините. „Аз съм неудачен експеримент — бе казал той. — Дъртият Еймъс ме е стъкмил от собственото си семе. Получи повече от онова, за което се беше пазарил.“
Беше вярно. Всички те бяха експеримент. Всички мъже от рода Шепърд. Не синове, бащи и дядовци, а братя, всички до един — всички бяха рожби на семето на дъртия Еймъс.
Бен се засмя горчиво. Това обясняваше толкова много неща. Защото Огъстъс НАИСТИНА беше негов близнак. Бен беше повече от сигурен. Имаше доказателство.
Там, на последните страници на дневника, бяха таблиците на развитието — дванадесет сложни генетични образци, всеки изрисуван най-прецизно върху разтвор от две страници. Всеки носеше име и дата — и сред тях беше и името на Бен! Цяла поредица Шепърдовци — всеки един съвършен съветник за своя Танг.
По някакъв начин Огъстъс беше разбрал. Беше го схванал. Беше разбрал за какво е бил предназначен. За каква задача е бил отгледан.
Но Огъстъс е бил бунтовник. Бе се възпротивил на баща си; бе отказал да го обучават за слуга на Танг. Нещо по-лошо: бе станал баща на дете от собствената си сестра, като с това беше сложил прът в прецизно разработените планове на Еймъс. Огледалният му образ — сестра му — бе станала негова любима. Побеснял, „баща“ му Робърт, го затворил в къщата и му забранил да напуска Имението, докато не се промени, но Огъстъс не се предал. Предпочел смъртта пред компромиса.
Или поне така изглеждаше. На този ден нямаше нищо записано. Никакво обяснение за смъртта му.
Бен чу стъпки по стълбите. Напрегна се, после се накара да се отпусне. Бе очаквал това посещение; бе репетирал какво ще каже.
Хал Шепърд застана до вратата и надникна вътре.
— Бен? Може ли да вляза?
Бен го погледна — не успя да скрие гнева си.