Чен го знаеше. Точно оттам идваха — той и Джиян. Там бяха родени. Там долу, под Мрежата.
И сега се връщаха обратно.
На изхода на една малка алея, излизаща на улица „Пан Чао“, групичка младежи се беше събрала в кръг; изпружили вратове, те напрегнато следяха въртенето на зара. Изведнъж рязко вдигнаха глави; последва оживено изпъване на длани, ръце, рамене, придружено от пронизителния вик на дузина гърла — вик на триумф и слисване, последван миг по-късно от бърза размяна на пари и нови залози. После младежите отново изпружиха вратове, вперили очи в зара.
Щом минаха край входа, Джиян се обърна и се втренчи в групата. Поколеба си, а после, прихванат от треската им, си запробива път към тях.
— Као Джиян! — изсъска Чен и протегна ръка да го спре. — Нямаме време! Трябва да успеем!
Джиян се обърна, на лицето му за миг се изписа объркване. Движенията му изглеждаха странно трескави и неовладени. Трудно фокусираше поглед. Чен веднага разбра какво става. Действието на наркотика, който беше взел, за да може да понесе условията извън Града, минаваше. Прекалено бързо — помисли си Чен; умът му щракаше с бясна скорост. — Много рано си го взел. Преди да ти кажа кога. И ето ти сега резултата. Прекалено скоро. Твърде скоро, мътните го взели!
— Хайде, Джиян! — той се наведе и заговори право в лицето му. — Трябва да се качим в асансьора!
Джиян потръпна и май най-накрая успя да фокусира поглед върху него. После кимна и тръгна бързо след Чен през тълпата.
Там, където улица „Пан Чао“ се вливаше в широкото платно на „Мейн“, Чен спря и се огледа — продължаваше да следи Джиян. Камбанарията бе съвсем наблизо вляво, а товарният асансьор едва се виждаше вдясно на почти 2 ЛИ разстояние.
Мамка му! — помисли си той. — Прав бях! Излезли сме от другия край!
Хвърли поглед към Джиян, този път ядосан. Знаеше, че прекалено много са се забавили там. Беше му казал, че вървят твърде дълго по шахтата, но Джиян едно си знаеше: „На следващото кръстовище.“ Това беше казал Джиян, когато Чен бе спрял до шахтата: „Не е това. Следващото.“ Чен усети тогава, че Джиян греши, но Джиян командваше и затова той направи каквото му казват. Но сега му се щеше да се бе наложил. Бяха изгубили ценно време. Сега се налагаше да се връщат — тук, на открито, където можеха да ги видят. Охраната можеше да ги види. А Джиян все повече откачаше.
Той се наведе плътно към Джиян и кресна в ухото му:
— Стой плътно до мен! Дръж се за ръката ми, ако трябва, но не се отделяй от мен!
Джиян извърна глава и отвърна на погледа му; за миг изражението му беше разсеяно. После, както първия път, май успя да схване и кимна.
— Добре — измърмори. — Давай да вървим.
„Мейн“, огромният централен булевард на ниво 11, бе вавилонска кула от светлина и звук, широк, придошъл поток от хора, в сравнение с който улица „Пан Чао“ изглеждаше като мърлява бара. Хората се тълпяха край сергиите като мухи на мед и се пазаряха, докато огромни екрани висяха на гроздове от тавана високо над тях. Върху пететажните стени от двете страни на главната улица хиляди трепкащи образи преминаваха в кошмарен колаж. Най-неприятното от всичко обаче беше шумът. Щом навлязоха сред тълпата, шумът ги връхлетя като вълна — огромен звуков мехур, болезнено интензивен, почти непоносим.
Чен заскърца със зъби и си запробива път през плътно наблъсканите хора, вкопчен в ръката на Джиян, като почти го блъскаше в тълпата пред себе си. Огледа се — едва сега бе започнал да нервничи — и забеляза как местните, които живееха тук, откакто се помнят, просто не обръщаха внимание на врявата; сякаш не забелязваха гигантските лица, излезли като от сън, които внезапно просветваха и следваха всяко тяхно движение по главната улица. Наясно бяха, че всичко това е просто хитър номер — още от детинство знаеха как реагират на присъствието им екраните. Но за чуждия човек бе различно. Никъде в Града не беше като на ниво 11. Тук, на първото ниво над Мрежата, животът сякаш постоянно вреше и кипеше; сякаш съзнанието за онова, което се намираше току под краката им, ги караше да живеят живота си на съвсем друга степен на интензивност.
Докато се движеше през тълпата, Джиян непрекъснато въртеше глава и се мръщеше на грубия натиск на шума, на ужасното трептене на арките неонови екрани. После се врътна рязко към Чен, наведе се напред и изкрещя в лицето му: