— Здрасти, батенце.
Хал изглеждаше учуден. После разбра. Бе конфискувал дневника, но не можеше да конфискува онова, което бе в главата на Бен. Нямаше значение, че Бен не виждаше физически страниците на дневника; все едно, той можеше да ги преобръща в ума си и да чете дългите шифровани колони.
— Не е така… — започна той, но Бен го прекъсна с рязък глас:
— Не ме лъжи, до гуша ми дойде от лъжи. Кажи ми кой съм.
— Ти си мой син.
Бен се наведе напред, но този път Хал го изпревари:
— Не, Бен. Грешиш. Огъстъс беше последният от онези. Всичко свърши с него. Ти си МОЙ син, Бен. Мой и на майка ти.
Бен понечи да каже нещо, но изведнъж млъкна и впери очи в мъжа. После сведе поглед. Хал не лъжеше. Поне не лъжеше преднамерено. Говореше така, сякаш си вярваше. Но грешеше. Бен бе видял таблиците, имената, рождените дати. Великият експеримент на Еймъс все още продължаваше.
Въздъхна продължително, на пресекулки.
— Добре… Но кажи ми. Как е умрял Огъстъс? Защо се е самоубил?
— Не се е самоубил.
— А как е умрял тогава?
— Бил е болен от левкемия.
И това беше лъжа — в дневника изобщо не се споменаваше за увредено здраве. Но Хал отново си вярваше. Очите му не скриваха нищо от Бен.
— Ами детето? Какво е станало с детето?
Хал се разсмя.
— Какво дете? За какво говориш, Бен?!
Бен сведе поглед. Значи всичко беше лъжа. Хал нищо не знаеше. Нито пък щеше да научи от дневника, освен ако Мег не му подскажеше ключа — шифърът бе особен и се променяше постоянно, страница след страница, в продължение на целия дневник.
— Нищо… — каза той накрая в отговор. — Бях се объркал.
Вдигна очи и забеляза колко загрижен е Хал.
— Съжалявам — изрече Бен. — Не исках да тревожа никого.
— Не…
После, странно, Хал погледна надолу и се засмя.
— Знаеш ли, Бен, като видях как е щръкнал Пен Ю-Вей над оная кал, всичкият ми гняв се изпари! — вдигна очи и срещна погледа на Бен; гласът му стана по-сериозен. — Разбирам защо си го направил, Бен. Повярвай ми. И наистина мисля онова, което ти казах снощи. Ти сам решаваш за себе си. Твоят живот си е твой. От тебе зависи дали ще служиш, или не. Нито аз, нито самият велик Танг смятаме да те принуждаваме да бъдеш някой друг, а не ти самият.
Бен се взря в своя брат — в мъжа, който винаги бе мислил за свой баща — и внезапно осъзна, че всъщност нямаше никакво значение какъв му се пада в действителност, защото Хал Шепърд се бе превърнал в онова, което вярваше, че е. В баща на Бен. Свободен човек, който действа свободно и избира свободно. За него илюзията беше пълна. Беше се превърнала в истина.
Това бе силен урок. Урок, който бе от полза за Бен. Той кимна.
— Тогава… Избирам да бъда твой син. Бива ли така?
Хал се усмихна и хвана ръката му.
— Така е чудесно. Друго не съм и искал.
Част IV: Лятото НА 2201 г.
Лед и огън
„Войната е най-висшата форма на борба за разрешаване на противоречията, когато те са стигнали определен етап, между класи, нации, държави или политически групировки и тя съществува от самата поява на частната собственост и на класите.“
„Наш исторически дълг е да унищожим всяка опозиция на промяната. Да изпепелим раковите метастази, които създават разделение. Бъдещето не може да се роди, докато не умре миналото. Чун Куо не може да живее, докато светът на дребните национални държави, на разделенията и религиите не умре и не бъде погребан под леда. Тогава нека жалим за него. Ние направихме своя избор. Лед и огън. Огънят — за да изпепелява, ледът — за да покрие изпепеленото. Само така светът ще се освободи от враждите.“
Глава 13
Седлото
Старият Танг се облегна назад и вдигна длани пред себе си. Лицето му беше изкривено от страх.
— Хвърли ножа, ЕР ЦУ! Махни го!
Миг по-рано в стаята ехтеше смях; сега напрежението в нея изглеждаше непоносимо. Само съскането и свистенето на затрудненото дишане на Цу Тияо нарушаваше ужасната тишина.
В тясното пространство между колоните Цу Ма бавно кръжеше около баща си с нож в ръка, със застинало, решително лице. От всички страни и Тангове, и придворни всички ХАН, всички от Фамилиите — се бяха скупчили и гледаха с напрегнати, непроницаеми лица. Само един — момче на осем години с фалшиви бакенбарди и боядисани с руж бузи, облечено в дрехи, същите като на стария Танг — показваше открито страха си. Стоеше там с изцъклени очи, а ръката му стискаше лакътя на по-високото момче до него.