— ЕР ЦУ! — замоли се старецът и падна на колене. — Сине мой! — той сведе смирено глава. — Умолявам те, Цу Ма! Имай милост към стареца!
Всички очи сега бяха обърнати към Цу Ма. Всички видяха треперенето, което като вълна обля стареца; видяха как щръкна напред брадичката му, а лицето му се изкриви в агония, когато се стегна, готов да посрещне удара. После всичко свърши и той се строполи по очи. Ножът бе забит дълбоко в гърдите му.
Разнесе се въздишка като повей, след това всички наобиколиха Цу Ма. Тупаха го по гърба, стискаха му ръката, докосваха го леко по раменете.
— Браво, Цу Ма! — казваше му всеки и се отдръпваше, без да очаква отговор — гледаха го, застанал там, отпуснал ръце; широките му гърди се повдигаха често-често, очите му бяха приковани в повалената на пода фигура.
Голямата стая бавно се изпразни и накрая в нея останаха само шестимата Тангове и двете момчета.
Ли Шай Тун застана пред него и се взря в лицето му. На устните му имаше лека усмивка — тъга, смесена със задоволство. Заговори тихичко:
— Браво, Цу Ма. Трудно е, знам. Няма по-трудно нещо за един човек…
Цу Ма бавно фокусира погледа си върху него. Преглътна тежко и отново тръпка разтресе тялото му. Болката затрептя като светкавица в широките, силни черти на лицето му и тогава той заговори — със странно слаб, същински детски глас:
— Да… Но ми беше ТОЛКОВА трудно, Шай Тун. То… то толкова много приличаше на него.
Ли Шай Тун потръпна, но външно остана абсолютно спокоен; лицето му не изразяваше нищо от онова, което чувстваше. Жадуваше да протегне ръце и да притисне до себе си Цу Ма, да го успокои, но знаеше, че не е редно. Беше трудно, както усещаше Цу Ма, но беше и необходимо.
Така беше още от времето на Цао Чун. За да стане Танг, синът трябваше да убие баща си. Да стане господар на себе си. Само тогава той беше свободен да отдаде на баща си уважението, което му дължеше.
— Ще дойдеш ли, Цу Ма?
Очите на Цу Ма не се откъсваха от лицето на Ли Шай Тун и въпреки това той не го виждаше. Сега той отново фокусира поглед. Кимна едва-едва, после хвърли последен, ужасен поглед към проснатото на пода тяло и тръгна към вратата с драконите.
В съседната стая истинският Цу Тияо лежеше върху огромна рогозка, застлана със златисти копринени чаршафи, на върха на висок, многоетажен пиедестал. Бавно, с огромно достойнство, Цу Ма изкачи стъпалата и застана до мъртвия си баща. Хубавата бяла коса на стареца бе сресана и сплетена, бузите му — леко поруменени с руж, брадата му — сресана на гърдите, ноктите му — лакирани с бляскав перлен лак. Беше облечен в бяло от главата до петите. В мек бял муселин, който, щом Цу Ма коленичи и леко го приглади с върховете на пръстите си, странно му напомни за пролет и за аромата на млади момичета.
ТИ СИ МЪРТЪВ — помисли си Цу Ма, взрян нежно в лицето на баща си. — НАИСТИНА СИ МЪРТЪВ, НАЛИ? — Наведе се напред и докосна нежно с устни студените устни на стареца, после седна на пети, като трепереше и опипваше пръстена, обхванал като седло десния му показалец, тежък и непознат. — А СЕГА СЪМ АЗ…
Извърна глава и погледна шестимата Тангове, застанали между колоните, които го гледаха. ЗНАЕТЕ КАК СЕ ЧУВСТВАМ — помисли си той, като се вглеждаше подред в лицата им. — ВСИЧКИ ДО ЕДИН. МИНАЛИ СТЕ ПРЕЗ ТОВА ПРЕДИ МЕНЕ, НАЛИ?
За първи път осъзна защо Седмината са толкова силни. Имаха едно общо нещо помежду си: всеки знаеше какво е да убиеш баща си; знаеше в кръвта си какво наистина е това. Цу Ма отново погледна тялото — истинското тяло, не „Джен Син“-копието, което бе „убил“ — и разбра. Преди беше сляп за това, но сега го виждаше ясно. Не животът ги свързваше толкова здраво, а смъртта. Смъртта им даваше такова дълбоко и трайно разбиране помежду им.
Изправи се отново, обърна се с лице към тях и слезе сред тях. В подножието на стъпалата те го поздравиха — всички подред се поклониха на Цу Ма и се наведоха да целунат пръстена на властта, който носеше сега; всеки го прегърна топло и повтори осемте думи:
— Добре дошъл, Цу Ма. Добре дошъл, Танг на Западна Азия.
След като кратката церемония приключи, Цу Ма се обърна и отиде при двете момчета. Ли Юан беше много пораснал, откакто го бе видял последния път. Влизаше в онази странна възраст, ранното юношество, и изглеждаше малко непохватен. Въпреки това беше трудно да се повярва, че след два дена навършва едва дванадесет години. В държанието му имаше нещо почти неестествено, което караше Цу Ма да си спомня детските приказки за предизвикателства и магически заклинания и други подобни глупости. Изглеждаше толкова стар, толкова мъдър. Толкова не приличаше на детето, в чието тяло живееше. Обратно, Тао Чу изглеждаше по-малък от своите осем години и се дуеше като паун с избродираното на ръкава му сърце. Стоеше там, облечен като актьор, с брада, челото му бе покрито с тежки бръчки, изрисувани с черен грим, ала младостта му прозираше в очите и в бързите му движения.