Цу Ма протегна ръка, разроши го и се усмихна за първи път след убийството.
— Уплаши ли се, Тао Чу?
Момчето сведе смутено глава.
— Мислех си…
Цу Ма коленичи, хвана го за раменете и кимна — спомняше си как се чувстваше, когато за първи път наблюдава този ритуал — тогава нито знаеше какво става, нито защо става.
Тао Чу вдигна глава и го погледна в очите.
— Изглеждаше толкова истинско, чичо Ма. За миг си помислих, че наистина е дядо Тияо.
Цу Ма се усмихна.
— Не си бил само ти, племеннико Чу.
Тао Чу беше третият, най-малкият син на мъртвия му брат, любимец на Цу Ма — живо, винаги усмихнато момче, което имаше най-сладкия и радостен смях на света. В предишния ритуал Тао Чу играеше Цу Тияо — представяха сцени от живота на стария Танг пред придворните. Тази практика беше стара като самото Средно царство и бе звено от великата верига на традициите, но бе и нещо повече от обикновен ритуал — това беше жива церемония, акт на дълбоко уважение и почит, почти поема за почитаемия мъртвец. За младия актьор това обаче бе объркващо, да не кажем — изнервящо преживяване: да видиш мъртвеца там, на почетния стол, да гледа представлението!
— Разбираш ли защо трябваше да убия копието, Тао Чу?
Тао Чу бързо хвърли поглед към Ли Юан, след това решително погледна чичо си.
— Отначало не, чичо Ма, но Ли Юан ми обясни. Каза, че трябвало да убиеш вината, която чувстваш за смъртта на дядо Тияо. Че без това не можеш да станеш господар на себе си.
— Значи разбираш колко дълбоко почитам баща си? Колко е трудно за мене да нараня дори неговото копие?
Тао Чу кимна — очите му грейнаха; той разбираше.
— Добре — той леко стисна раменете на момчето и се изправи. — Но аз трябва да ти благодаря, Тао Чу. Много добре се справи днес. Ти ми върна баща ми.
Тао Чу се усмихна, много зарадван от похвалата на чичо си, после Ли Юан го докосна, поклониха се ниско заедно и отстъпиха назад, оставяйки Танговете да се съвещават.
От мястото, където бе прикрепена камерата — на двадесет ЛИ от космическия кораб — беше трудно да се каже каква точно е големината му. Огромната сфера на предните му отделения се виждаше само като празна дупка сред изпълнения със звезди Космос — кръг от тъмнина, по-черна от заобикалящия я мрак. Опашката му, толкова фина и тънка, че приличаше на сребърна нишка, се простираше десет пъти по-дълга от обиколката му и завършваше с по-малка, сребриста сфера, малко по-дебела от нишката.
Беше красив. Ли Шай Тун приближи образа — управляваше дистанционното на почти 300 000 ЛИ от кораба; нагласи образа с възможно най-леки докосвания; известното забавяне на отговора го караше да внимава. След пет ЛИ забави дистанционното и увеличи разделителната способност.
Мракът прие форма. Сферата беше покрита с малки точици, по нея тук-там зееха отвори и стърчаха свързочни кули. Фини, почти невидими линии покриваха цялата й повърхност, сякаш сферата бе обвита с най-крехка паяжина. Ли Шай Тун остави дистанционното бавно да се приближава към звездолета, облегна се назад, приглади дългата си брада и огледа обкръжилите го Тангове.
— Е?
Погледна очакващите техници и им махна, че са свободни. Бяха си свършили добре работата, като се бяха промъкнали незабелязано толкова близо до „Нова надежда“. Прекалено добре може би. Не очакваше да е толкова красив.
— Колко е голям? — попита У Ши и се обърна към него.
— Предполагаме, че е огромен, за да отвори такава голяма дупка сред звездите.
Ли Шай Тун го погледна — свързваха ги вече тридесет години взаимно разбиране.
— Огромен е. Приблизително две ЛИ в диаметър.
— Приблизително? — беше Уей Фен, Танг на Източна Азия, който се хвана за думата.
— Да. Точната мярка е един километър. Разбирам, че са използвали старите мерки на ХУН МАО за всичко в кораба.
Уей Фен изсумтя неодобрително, но Ван Хсиен, Танг на Африка, не беше толкова сдържан.
— Каква наглост! — изрева той. — Каква обида! Как смеят толкова открито да нарушават Декрета?
— Бих ти напомнил, Ван Хсиен — тихо се обади Ли Шай Тун, забелязал неловкостта по всички останали лица, — че се договорихме клаузите на Декрета да не се прилагат към космическия кораб.
Погледна кораба отново. Фината мрежа от линии сега се виждаше ясно. В средата, по-ясно врязани в повърхността от заобикалящите ги линии, имаше две линии от подобни на мъниста фигури, увити в спирала една около друга, оформящи двойната спирала на наследствеността — символа на дисперсионистите.