Преди три години — в деня, когато Толонен уби в Камарата низшия секретар Леман — той бе свикал при себе си лидерите на Камарата и там, в Забранения пурпурен град, където бяха убили сина му, им беше дал концесии, а сред тях — и разрешение да построят преселнически звездолет. Това бе предотвратило войната. Но сега корабът бе почти готов и макар да се запазваше напрегнат мир, скоро той щеше да бъде нарушен. Ябълката на раздора беше точно пред тях. Чак дотук бе довел той Седмината по пътя на отстъпките. Чак дотук, но не и по-далеч.
Задържа погледа си върху кораба. Беше прекрасен, ала и Камарата, и Седмината знаеха какво всъщност представлява „Нова надежда“. Маската на реториката не можеше да излъже никого. Дисперсионистите казваха, че е отговор — „единствената гаранция за бъдещето на децата ни“, — но на практика той по никакъв начин не разрешаваше проблема с пренаселеността, който се предполагаше, че е причината за неговото създаване. Натоварен докрай, той не би могъл да побере повече от пет хиляди колонисти. Във всеки случай, ако корабът пътуваше с максималната си скорост, щеше да стигне до най-близката звезда за около хиляда години. Не, „Нова надежда“ не беше отговор, а символ, политическо противопоставяне — тънкият край на големия клин на Промяната. Той не беше емблема на нов век на разселване, а на връщане към лошото старо време не технологична слободия — връщане към онази лудост, която някога за малко не разруши Чун Куо.
Той изчисти образа и седя известно време, съзнавайки, че го чакат да каже какво мисли. Вгледа се поред във всяко лице — знаеше, че изминалите три години много бяха променили мисленето му. Вярата му в мира на всяка цена — в политиката на съглашателство и отстъпки — бе подкопана в годините след смъртта на Хан Чин. Беше остарял — и не само физически. Понякога го обхващаше нещо като летаргия — усещаше, че беше приключил с всичко. ДА — помисли си той и се вгледа в собствените си издължени ръце, — ЗЪБИТЕ НА ТИГЪРА СЕГА СА МЕКИ, ОЧИТЕ МУ СА УГАСНАЛИ. И ТЕ ГО ЗНАЯТ. ВРАГОВЕТЕ НИ ГО ЗНАЯТ И ТЪРСЯТ ДА ИЗВЛЕКАТ ПОЛЗА ОТ ТОВА. НО КАКВО ДА НАПРАВИМ, КАКВО ДОСЕГА НЕ СМЕ ПРАВИЛИ? КАК ДА СПРЕМ ПРИЛИВА НА ПРОМЯНАТА?
Цу Ма прекъсна мислите му:
— Прости ми, Ли Шай Тун. Какво става с Толонен?
— Толонен? Не те разбирам, Цу Ма. Мислиш, че трябва да отстъпя пред настояванията на Камарата? Това ли се опитваш да ми кажеш? — той отмести очи, изпълнени с горчив гняв. — Искаш да им доставя това удоволствие, така ли?
Цу Ма му отвърна с тих, съчувствен глас:
— Не. Съвсем не, Шай Тун. Разбра ме погрешно. Нещата се промениха. Мнозина от тези, които ти бяха ядосани преди три години, вече са охладнели. Сега гледат на нещата по по-различен начин — дори в Камарата.
Ли Шай Тун се огледа — очакваше забележката на Цу Ма да предизвика остро несъгласие, но не последва нищо. Гледаха го с очакване.
— Все още не мога да схвана. Искаш да кажеш, че ще го приемат обратно? След онова, което направи?
Цу Ма поклати глава.
— Не, не като генерал. Но в някаква друга роля.
Ли Шай Тун рязко сведе очи. Това беше повече, отколкото би могъл да се надява. Но щеше ли да се осмели да каже „да“? Щеше ли да се осмели да извика отново при себе си онзи стар дявол?
— Не сме сами в идеята, че нещата са отишли твърде далече — продължи У Ши мисълта на Цу Ма. — Мнозина от Първото ниво — дори сред ХУН МАО — смятат, че сме отстъпили твърде много, че действаме твърде плахо в преговорите си с дисперсионистите. Те биха се съгласили да се премахнат промените в Декрета и „Нова надежда“ да бъде претопен.
— Не бихме се осмелили да го сторим. Това несъмнено би означавало война.
Цу Ма се наведе напред.
— Не и ако ги предизвикаме в собствената им област.
— Искаш да кажеш — в Камарата?
Всички наоколо закимаха. Значи, вече го бяха обсъждали помежду си. Защо? Той толкова зает ли беше? Толкова, че да не могат да го открият?
Сега Уей Фен заговори от името на всички:
— Знаем, че последните три години бяха много трудни за тебе, Шай Тун. Вкуси горчилката, а ние трябваше мълчаливо да гледаме. Но вече няма само да гледаме, нито ще сдържаме езиците си от страх да не те нараним. Видяхме плана, разработен от твоя съветник, Шепърд, и…
Ли Шай Тун подскочи напред.
— Не е възможно! Никой не е виждал тези документи!
Уей Фен изчака секунда и продължи:
— Не е невъзможно, стари приятелю. Далеч не е невъзможно. Шепърд просто се възползва от правото си да се обърне към нас като равен. Той знаеше, че няма да постъпиш както ти диктува сърцето, и ни изпрати копия.