Ли Шай Тун смаяно се втренчи в него. Значи, знаеха…
— И сме съгласни — Уей Фен се усмихваше. — Не разбираш ли, Ли Шай Тун? Съгласни сме с предложенията на ШИ Шепърд. Враговете ни отидоха твърде далече. Да убият сина ти и да извлекат полза от това — това никой не би понесъл. А един Танг не е кой да е. Един Танг е един човек от Седмината.
— А Седмината?
У ей Фен се огледа и отново се взря в Ли Шай Тун.
— В този случай Седмината ще постъпят така, както реши Ли Шай Тун.
Щом вратата в дъното на стаята изсъска и се отвори, в коридора нахлу кълбяща се пара. Бердичев потръпна, ала изпъна рамене. Кожата му все още тръпнеше под душа.
На вратата стоеше въоръжен страж — беше навел глава, на ръката му бе преметнато чисто копринено ПАУ. Зад него стояха двама прислужници-ХАН, които след миг колебание влязоха в стаята и започнаха да подсушават Бердичев с меки кърпи. Щом свършиха, той отиде при стража, пое халата, надяна го и завърза колана.
— У тебе ли е талисманът ми?
Главата на стража леко потрепна, ала остана наведена.
— Съжалявам, ваша светлост. Дадоха ми само това ПАУ.
Бердичев изсумтя нетърпеливо и погледна в камерата над главата му. След секунди в дъното на коридора се появи служител и забърза към него. Мъжът направи дълбок поклон, лицето му пламна от срам и той протегна огърлицата.
— Приемете смирените ми извинения, ваша светлост. Не разбрах.
Бердичев пое сребърната верига и я окачи на врата си, после леко прокара длан по гладката повърхност на талисмана. Що за нагли човечета, помисли си той и си отбеляза наум номера на служителя, изписан с големи цифри на гърдите му. След това му махна да си върви. Изчака единият от двамата ХАН да му донесе антистатичните джапанки, докато другият среши и сплете косата му. Едва когато свършиха, се появи директорът Кларак.
Кларак го прегърна леко и отстъпи назад. Усмихна се мило — видът и маниерите му бяха самата елегантност и очарование. Бердичев се усмихна напрегнато и едва кимна в отговор на почтителния поклон на Кларак. Както винаги, мнението му за стойността на Кларак за проекта се раздвояваше. Биваше го за лице, но истинската работа вършеха четиримата му помощници. На Кларак му трябваше само веднъж да сгази лука и щеше да бъде изхвърлен, независимо от връзките на семейството му.
Гласът на Кларак преливаше от топлота и дружелюбност.
— Сорен! Истинско удоволствие е да бъдеш наш гост!
ДА — помисли си Бердичев, — НО АЗ СЪМ ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, КОГОТО СИ ОЧАКВАЛ ДА ВИДИШ ТУК ДНЕС. БАС ДЪРЖА, ЧЕ КОГАТО СИ РАЗБРАЛ, ЧЕ ИДВАМ, СИ ПОСРАЛ ЕЛЕГАНТНИТЕ СИ БЕЛИ ГАЩИ! Въпреки това Бердичев беше впечатлен от видяното. Защитата на „Нова надежда“ надхвърляше всички желания. Нито пък имаше някаква причина да се оплаква от охранителните мерки, прилагани към посетителите на базата. Беше принуден да изтърпи цялото претърсване и обеззаразителната процедура. А когато се бе опитал да накара стражите да направят изключение за него, началникът им учтиво, ала твърдо бе посочил, че не може да има никакви изключения — нали самият ШИ Бердичев бе настоявал за това?
— ШИ Кларак — отвърна той, като веднага установи дистанция между двамата и леко му напомни за съответния им статут. — Радвам се, че съм тук. Но, кажи ми, какво стана с онази шпионска камера?
Мигновеното колебание на Кларак бе показателно. Той беше човек, който се гордееше с това, че постига всичко само като си мръдне пръста, но не бе отчел прямотата на Бердичев. Кларак бе свикнал с любезностите. Така действаше той. Подхождаше към подобни неща бавно, докато си пиеха виното и си мезеха. Но Бердичев нямаше време за такива „любезности“.
— Знаем за дистанционното — отвърна Кларак, като бързо се съвзе. — Всъщност, ако ми разрешите, ШИ Бердичев, бих ви завел в нашата зала за проследяване.
Бердичев кимна отсечено и тръгна, без да чака Кларак — наложи се той да подтичва, за да го настигне.
— Ами онази дупка в защитата — сляпото петно на тъмната страна — за това какво бихте казали?
Този път Кларак изобщо не се поколеба.
— Експертите по защитата уверяват, че нищо със съществени размери не би могло да се промъкне оттам, без да бъде забелязано. Сляпото петно, както го наричате, е дъга едва 30 градуса. Централните ни сензори биха забелязали всеки кораб, приближаващ се към нас, от разстояние пет хиляди ЛИ. Във всеки случай от онази посока няма да се зададе нищо. Там няма никого. За да заемеш позиция, би трябвало да застанеш на лунна орбита в едноместна ракета. А кой би го направил?
Бердичев се спря и се вгледа в него.