— Въпреки това…
— Освен това — добави бързо Кларак и застана пред Бердичев — съществува и въпросът за цената. Разширяването на защитната спътникова система така, че да покрие и канала от тъмната страна, би струвало нови сто и двадесет милиона. Бюджетът вече е надхвърлил първоначалната сума с 285 процента. Инвеститорите оправдано се тревожат…
— Ами ако някой направи онова, което ти нарече невъзможно, и се промъкне откъм тъмната страна?
Кларак се засмя.
— И да го направи, няма значение. Всеки въздушен шлюз е свързан с централната охрана. Има пломби на всички равнища. А само външната обвивка се охранява от повече от хиляда стражи. Вътрешната е самозадоволяваща се единица, която може мигновено да се отдели от външната. И тъй като двигателите и животоподдържащите системи са в нея, няма никаква възможност да бъдат някак си заплашени. Не, единственият начин, по който Седмината биха могли да се доберат до „Нова надежда“, е да се опитат да го свалят от небето на земята. А ние сме проектирали защитната система така, че да предотврати подобна възможност.
Бердичев изсумтя, после кимна доволно и продължи. Зад него Кларак започна да говори за постигнатия от тях напредък, за преодолените трудности, но Бердичев почти не го слушаше. Вече беше прегледал докладите. Онова, което искаше, бе да се сетят за нещо, за което може би не бяха се сетили досега. Искаше да е сигурен за себе си, че не са пропуснали нещо.
В стаята за проследяване той седна до едно бюро и заслуша как Кларак обясняваше системата. Но през цялото време се оглеждаше и забелязваше разни неща.
Прекъсна Кларак и посочи екрана, на който се виждаше шпионската камера.
— Сигурни ли сте, че не е някакво оръжие?
Кларак се засмя. Смях, който се стори на Бердичев доста самоуверен.
— Разбира се, огледали сме я отвсякъде. Отзад има двигател и цяла система фолиа и антизаглушители, а сърцевината й е защитена от оловен екран — експертите ни изчислиха, че самата камера едва се е побрала там, да не говорим за оръжие.
— Освен ако не са разработили нещо ново, а?
Кларак го погледна и се поклони леко — разбра, че днес нищо няма да му се позволи. Бердичев искаше отговор за всичко.
— Предположих, че би могло да бъде и това. Затова лично заповядах да я следят 24 часа в денонощието. Постоянно я дебнат с два лазера. При най-малък признак за необичайна дейност ще я взривят на парчета.
— Преди да успее да повреди „Нова надежда“?
— Лазерите са нагласени на автоматично включване. Камерата ще избухне в небето след по-малко от една петдесета от секундата.
Бердичев извърна глава и погледна Кларак — за първи път си позволи да изрази удовлетворение с кратка усмивка.
— Добре. Не искам нищо да спре „Нова надежда“ при първия й полет след три месеца.
Видя как грейна лицето на Кларак, миг по-късно последва широка усмивка на неподправена радост.
— Но това е отлично, ШИ Бердичев! Каква чудесна новина! Кога Седмината са дали съгласие?
— Не са. Но ще го дадат. Много скоро. В края на седмицата Камарата ще направи предложение. Ще ги понатиснем, Кларак. Ще ги накараме да изпълнят дадените преди три години обещания. А после ще натиснем още повече. Докато построим цяла флота такива кораби. Разбра ли ме? Но този е първият, най-важният. „Нова надежда“ ще разкъса веригите им. Те го знаят и ще се опитат да го предотвратят — но трябва да изпреварваме всеки техен ход. Ето защо е толкова важно тук всичко да е наред. Точно затова дойдох сам да видя как е.
Кларак се поклони.
— Разбирам, ШИ Бердичев. Значи, смятате, че трябва да разширим спътниковата система?
Бердичев поклати глава.
— Не. Доволен съм от обосновката ви. Както казахте, невъзможно е сам човек да причини някаква съществена повреда. Нека се тревожим за по-реални възможности, а? И като начало — нека унищожим оная камера. Сигурен съм, че някой от товарните ни кораби може да претърпи малка злополука, а? Техническа повреда може би, която би го отклонила от курса и би го накарала да пресече орбитата й?
Кларак се усмихна.
— Разбира се, ШИ Бердичев. Веднага.
Фей Йен стоеше в сянката на върбата и чакаше двамата принцове да се зададат по пътеката откъм моста. Беше видяла кораба им да се приземява едва преди минути и нарочно бе застанала там — нямаше как да не минат покрай нея. Прислужничките й стояха малко по-нататък, сред дърветата, разговаряха тихо помежду си и се преструваха, че не я наблюдават, но тя знаеше, че те също са толкова нащрек, колкото и тя самата. През последните три години те споделяха отегчителното й изгнание в имението на баща й, където тя не се виждаше с никого освен с братята и лелите си. Днес обаче, за първи път, откакто траурът беше свършил, й бе дадено разрешение да посети младия принц — да му гостува една седмица и да присъства на рождения му ден.