На тесния мост той отново застана пред нея, препречи пътя й и погледна зад нея, към къщата.
— Ще го убия.
Тя сякаш за първи път го погледна. После се разсмя — смехът й беше толкова студен, така не приличаше на смеха, който той познаваше, че го накара да настръхне от страх.
— Той ще те смачка, малък Сун. Ще те погълне и ще те изплюе.
Тя се наведе на една страна и плю. Кръв. Той я видя дори в този сумрак. Бе изплюла кръв.
Доближи я, за да я погали, да обгърне раменете й с ръце, но погледът й го спра. Ръцете му безсилно се отпуснаха.
— Какво ти направи той, Си Ву Я? Кажи ми!
Тя сведе очи и тръгна напред — принуди го да се дръпне от пътя й. Той нямаше воля да я спре.
При първия по-малък канал тя се обърна и започна да се спуска с хриптене по ниския склон; лицето й бе застинало от болка. Сун я последва, протегна ръка и тя за първи път му позволи да й помогне. Стисна ръката му толкова силно, че му секна дъхът; пръстите й конвулсивно се стягаха при най-малкото разтърсване.
После го пусна и се изправи, застанала до колене във водата на неосветения канал; първата светлина се разстилаше като чаршаф над мрежата на заобикалящите ги ниви и осветяваше прегърбената фигура на Сун на брега на канала. Същата ярка светлина, проблясваща в дългите тъмни коси на жената като ситни капчици мъгла.
Тя го погледна.
— Носиш ли фенерче, Сун?
Той кимна — не разбираше защо го иска, но го извади от джоба си, наведе се над брега, протегна се и й го подаде; загледа как тя отвинтва горната част и тя се превръща в малка секира. След това извади нещо от джоба на робата си. Нещо, достатъчно малко, че да го обхване с длан.
Картата. Записът на неговата кражба. Сун преглътна и я погледна. Значи, беше го направила. Бе ги спасила и двамата. Потръпна — искаше да слезе долу, при нея, да я погали, да я прегърне и да й благодари, но това някак си не беше редно. Усети студа, който се излъчваше от нея, чувството за огромното разстояние, което бе пропътувала. Сякаш се бе издигнала над небето. Беше стигнала там, където, казваха, нямало въздух, само смръзналото се, потрепващо нищо на Космоса. Беше стигнала там. Той го знаеше. Беше го видял в очите й.
Тя обърна картата към брега и я прокара през прерязващия лъч. Веднъж, два пъти, три пъти, като всеки път я вдигаше и я оглеждаше. Но всеки път по нея не се появяваше ни най-малко петънце.
Погледна го — в очите й все още се четеше онази студена отдалеченост; после картата изпадна от пръстите й сред наносите под водата. Да, помисли си той, там нямаше да я намерят. Можеха хиляди години да претърсват и пак нямаше да я намерят.
Но тя вече бе забравила за картата. Сега се бе навела и разкопчаваше долната половина на робата си — пръстите й я докосваха внимателно, сякаш докосваха плът, а не плат.
— Ела тук — каза тя студено, без да го поглежда. — Искаше да разбереш какво ми е направил, нали? Е, ела да видиш. Ще ти покажа.
Той слезе и застана срещу нея — водата студенееше на пищялите му, мракът ги обкръжаваше. Видя как платът се отметна, но в мрака едва различаваше смътно краката и корема й.
— Ето — тя му подаде двете части на фенерчето и го изчака да ги съедини.
Той се опита да освети лицето й, но тя бутна ръката му надолу.
— Не. Не там. Тук, долу, където е мракът.
Остави я да води ръката му, после, щом видя онова, което преди не забелязваше, се опита да я вдигне, но тя я задържа здраво и го принуди да гледа. Кръв. Платът бе напоен с кръвта й. Почти беше почернял.
— Богове… — прошепна той, след това затаи дъх, а светлината зашари по плътта й.
Беше разкъсана. От пъпа до основата на гръбнака. А после — зашита. Грубо, шевовете бяха неравни. Черните конци проблясваха на светлината на фенера, а кръвта бликаше от раната.
— Ето — тя бутна фенера. — Вече видя.
Той стоеше там смаян, не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи, помнеше само писъците й в мрака и колко ужасно се бе чувствал сам, коленичил на дигата, безсилен да направи каквото и да било.
— А сега? — попита той.
Но тя не му отговори, само се наведе и се потопи във водата; изсъска, когато студът обгори раната — слабо стенание се процеди през зъбите й и тя започна да се мие.
На зазоряване на официалния си рожден ден — според дворцовите анали тринадесети, в съгласие с древната традиция на ХАН да наричат деня на раждането на детето негов първи „рожден ден“ — Ли Юан бе събуден от баща си и след като го облякоха в подходящи дрехи, го заведоха в яхъра на имението Тонджиян.