Церемонията беше неофициална. Въпреки това не отсъстваше нито един от 648-те прислужници. Нито пък някой от гостите, които наброяваха сто и осемдесет, бе пропуснал да го почете с присъствието си.
Земите около сградите на яхъра бяха грижливо, изметени и подредени, жокеите построени в редица, със сведени глави, пред двойната порта. А там, в рамката на отворената лява порта, беше подаръкът на Танга за сина му.
Беше андалуски жребец — красавец, шестнадесет педи висок, в съвършен черничев цвят. Беше елегантно животно с плътен врат, със силните крака на излят породист кон. Бе оседлан, готов за езда — щом Ли Юан застана пред него, той любопитно извърна глава и големите му тъмни очи срещнаха погледа на принца, сякаш знаеше кой е новият му стопанин.
— Твърде дълго вече яздиш моите коне — тихо се обади Ли Шай Тун. — Според мене време е да си имаш собствен.
Ли Юан се приближи до жребеца, протегна нежно ръка и го погали по шията, по буйната грива. После се обърна и се поклони на баща си; на устните му се мярна усмивка. Главният жокей стоеше наблизо с оглавника в ръка, готов да го подаде на принца. Но когато Ли Юан най-после се обърна към него, не беше, за да поеме оглавника.
— Оседлай арабската кобила, Хун Фен-Чан. Главният жокей зяпна срещу него за момент, след това погледна Танга, сякаш искаше да провери нареждането. Но Ли Шай Тун дори не помръдна, изражението му не се промени. Щом видя това, Хун Фен-Чан се поклони ниско на своя Танг, после — и на принца и бързо подаде оглавника на един от близките жокеи.
Когато привърши, Ли Юан отново се обърна към баща си и се усмихна — едната му ръка все още почиваше върху гладкия, силен врат на андалуския жребец.
— Красив е, татко, и аз много се радвам на подаръка ти. Но ако трябва да имам кон, то той трябва да е конят на Хан Чин. Аз трябва да се превърна в брат си.
Ниско изненадано мърморене се разнесе сред гледащата тълпа, но самият Танг не каза и дума — само едва забележимо присви очи, устните му леко потрепнаха. Инак той стоеше съвсем неподвижно, приковал поглед в сина си.
Главният жокей се върна минута по-късно, повел кобилата. Черната кобила подуши из въздуха и леко сведе глава, сякаш поздравяваше другия кон. После, тъкмо когато изглеждаше, че се е успокоила, отскочи рязко встрани и опъна юздата. Хун Фен-Чан успокои кобилата, като я тупаше по врата и й шепнеше, след това я поведе към Ли Юан.
Това беше конят, който генерал Толонен бе купил на Хан за седемнадесетия му рожден ден; конят, който Хан Чин яздеше всеки ден до смъртта си. Черна, одухотворена кобила, с черна кожа и черен нрав, с очи, пълни с огън. Беше по-ниска от андалусеца с една педя и все пак никой не можеше да отрече грацията и силата й.
— Е, татко?
Всички погледи се насочиха към Танга. Ли Шай Тун стоеше гологлав, яркосинята му туника висеше свободно от раменете и се ветрееше на свежия утринен вятър; единият му крак беше леко изнесен напред, ръцете му кръстосани на гърдите, дланите обгръщаха раменете. За онези, които го познаваха, това бе характерна поза, както и усмивката, която отправи към сина си — тъмна, иронична усмивка, — сякаш едновременно се забавляваше и преценяваше.
— Първо трябва да я обяздиш, Лу Юан.
Ли Юан прикова за миг поглед в очите на баща си, поклони се, след това се обърна и без никакво колебание се метна на седлото. Дотук добре. Кобилата изобщо нямаше време и да помисли, когато Ли Юан се наведе, бързо хвана юздите й и леко я пришпори.
Изненаданият му поглед, когато кобилата тръгна назад, предизвика сред публиката и затаяване на дъха, и смях. Само Тангът остана мълчалив и неподвижен. Хун Фен-Чан танцуваше пред коня и се опитваше да сграбчи юздата, но Ли Юан му кресна ядосано и би му махнал с ръка да се отстрани, ако не се бе вкопчил в юздите с две ръце.
Кобилата се дърпаше, отскачаше, танцуваше, мяташе се насам-натам, отстъпваше назад, после се втурваше напред и навеждаше глава, като се опитваше да хвърли ездача от гърба си. Но Ли Юан се държеше, зъбите му скърцаха, лицето му бе решително. И бавно, много бавно движенията на кобилата се успокоиха. Ли Юан с усилие я накара да извърне глава и упоритото животно пристъпи две крачки по-близо до Танга.
— Е, татко, моя ли е?
Лявата длан на Танга се премести от рамото към брадата му. След това той се разсмя — топъл, сърдечен смях, който отекна наоколо.
— Да, Ли Юан. Поне по име. Но внимавай с нея. Дори и на брат ти му беше трудничко.
Срещнаха се случайно няколко часа по-късно в един от ярко осветените коридори с високи тавани, водещи към градината.
— Ли Юан — Фей Йен се поклони ниско, а двете прислужнички от двете й страни я последваха автоматично.