Младият принц се бе изкъпал и преоблякъл, след като го бе видяла за последен път. Сега бе облечен в червено, цвета на лятото; неговото МА КУА, дългото до кръста церемониално сако, беше в ярък карминен цвят, свободните копринени панталони — в маково, велурените ботуши — в нежен нюанс на розовото. Около кръста си носеше елегантен ТА ЛИЕН — кесия, висяща на колана, поръбена с дебела лента в кафяво-черно; двойните джобове с форма на сърца бяха от мек плат в прасковен цвят, а по тях с изумрудено зелено, синьо и златно бяха изрисувани дървета, пеперуди и цветя. На главата си имаше лятна шапка в стил Мин, поръбена с червена кожа и украсена с един-единствен рубин. Три дълги паунови пера стърчаха от върха й и напомняха, че Ли Юан е принц.
— Фей Йен… — може би беше само светлината, отразена от костюма му, ала сякаш отново се почувства неловко в нейно присъствие. — Аз… Аз тъкмо идвах да те видя.
Тя остана на мястото си и го погледна през дългите си черни мигли; позволи си да се усмихне едва-едва.
— За мене е чест, Ли Юан.
Фей Йен беше облечена доста семпло — в ЧИ ПАО с прасковен цвят, върху което бе наметнала бяла копринена пелерина, украсена със стилизирани бамбукови листа в синьо и зелено и поръбена с брокат в меко розово, подхождащ на малките розови панделки в косата й; той завършваше ансамбъла съвършено.
Знаеше колко красива изглежда. От детинство познаваше своята власт над мъжете. Но това беше странно, обезпокоително. Сякаш това момче, това дете…
Фей Йен стана бавно, погледна принца за първи път в очите и забеляза колко бързо той отмести поглед. Може би беше просто неудобство от спомена, колко се бе посрамил тогава, когато тя го бе успокоила. Мъжете бяха толкова странни и горди същества. Странно, че такива неща имаха значение за тях. Като Хан Чин онзи път, когато почти го бе победила на стрелба с лък…
Дар словото се върна при Ли Юан. Но когато й направи комплимента, едва я погледна.
— Нека името й бъде запазено върху бамбук и коприна.
Тя се засмя звънко — бе познала старата поговорка; намекът за пелерината я зарадва.
— О, благодаря ти, Ли Юан. Твои да бъдат петнадесетте ценности.
Каза го, преди да осъзнае напълно какво точно му е пожелала. Чу как прислужничките се изкикотиха зад гърба й и видя как Ли Юан сведе очи, а червенината отново обля лицето му. Това беше традиционното пожелание за късмет, дълъг живот и благоденствие. Но беше и пожелание даден човек да има синове.
Собственият й смях разпръсна неудобството. Забеляза, че Ли Юан я погледна, тъмните му очи грейнаха със странен блясък и за миг той й напомни Хан Чин. Хан беше същият като Ли Юан сега. Един ден той щеше да е глава на своето семейство — властен мъж, почти бог. Осъзна го, докато го наблюдаваше как стои и я гледа. Казваха, че вече притежава мъдростта на старец. И все пак, този кратък спомен за съпруга й я натъжи. Той върна отново в паметта й дългите, тъжни, самотни месеци, които бе изстрадала, затворена в имението на баща си.
Ли Юан сигурно го бе забелязал по лицето й, защото следващите му думи сякаш проникнаха в настроението й, сякаш бе прочел мислите й.
— Твърде дълго беше сама, Фей Йен.
Прозвуча толкова официално, толкова старчески, че тя се разсмя. Той се намръщи — не разбираше.
— Наистина го мисля — каза той със сериозно лице. — За една млада жена не е здравословно да е заключена сама със стари прислужнички-девственици.
Откровеността му и очевидната зрелост, която тя откриваше, я изненадаха и зарадваха. Наложи се отново да си спомни, че той всъщност е момченце. Беше само на дванадесет. Въпреки това се изкушаваше да пофлиртува с него. Това беше нейната естествена склонност, дълго сдържана, но след миг колебание тя й се поддаде.
— Радвам се, че толкова си се загрижил за здравето ми, Ли Юан. Според тебе трябва да си живея живота и да не оплаквам брат ти?
Веднага забеляза, че сбърка, като го каза. Не бе разбрала правилно забележката му. Лицето му се наведе към нея, той се извърна, изведнъж стана студен и далечен. Тя се разтревожи, приближи се към него и докосна рамото му.
— Не исках да кажа…
Постоя там известно време, усещайки изведнъж колко е неподвижен той. Ръката й нежно лежеше на рамото му и едва-едва го притискаше и все пак изглеждаше, че той целият се е съсредоточил в това докосване, цялото му „аз“ бе фокусирано в него. Това я озадачи. Какво означаваше то?
Почувства се неудобно, чувстваше, че трябва да отмести ръката си, но не знаеше как. Сякаш всяко нейно помръдване щеше да е презрително.
После той неочаквано покри дланта й със своята и я притисна към рамото си.