— Разбирам. Въпреки това не бих го сметнал за чак толкова важен.
— Самият той не е толкова важен, колкото хората, които представлява. Той е нашата връзка с редица интересни групировки. Хора, които не могат да се обявят открито. Важни хора.
Де Вор се замисли за момент и се усмихна.
— Добре. Значи, които знаем, сме седем.
— По-точно — осем.
Де Вор вдигна въпросително вежди, но Бердичев каза просто:
— По-късно ще ти обясня.
— Кога пристигат?
— Вече са тук. Отвън. Ще влязат, когато си готов.
Де Вор се засмя.
— Вече съм готов.
— Тогава ще кажа на Дъглас.
Де Вор гледаше как Бердичев се движи сред хората, събрали се в залата-градина, по-непринуден от всякога. Виждаше как те гледат на него като на водач, на човек, който формира събитията, и отбеляза с ирония колко бе различно сегашното им държание от предишното. А с какво бе по-различен самият човек? Властта. Само властта правеше човека привлекателен образ. Дори потенциалната власт.
Отдръпна се от вратата и те започнаха да влизат един след друг. После, след като вратата бе надеждно затворена и заключена, се приближи напред и размени поклон с всеки един от тях. Видя как втренчено го гледа Вайс и направи усилие да се държи по-топло, по-дружелюбно с него, но въпреки това се чудеше доколко може да му се довери.
След това, без много протакане, те наобиколиха масата.
Картата изобразяваше главната част на Град Европа — без Скандинавия, Балканския полуостров, Южна Италия и Иберийския полуостров. Преобладаващият цвят беше белият, макар и да бе с лек оттенък на слонова кост по причина на тесничките килийки, очертаващи нормалната форма на Града — всеки малък шестоъгълник беше ХСИЕН — административен район.
Всички гарнизони на охраната бяха отбелязани с по-тъмен нюанс жълто: Бремен — на северозапад, близо до брега, Киев — на изток, почти извън картата, Букурещ — далеч на юг — тези три бяха най-важните от двадесетте изобразени. Ваймар, на югоизток от Бремен, бе отбелязан със златен кръг и двата града оформяха триъгълник с Берлинския гарнизон на североизток.
Две големи площи бяха отбелязани с червено — и двете в долната половина на картата. Едната, отляво, обхващаше старите географски области на Швейцария и Австрия; другата — по-малка и вдясно, проследяваше границата на стара Русия и се врязваше надолу в Румъния. В тези древни планински райони — Алпите и Карпатите — Градът рязко прекъсваше на границата с пустошта. Те образуваха големи, назъбени дупки сред съвършената белота.
В горния десен край на картата белотата отново рязко се прекъсваше от линия, простираща се от ХСИЕН Данциг до Познан, после към Краков и през Лвов и свършваше на брега на Черно море, при Одеса. Това, оцветени в мекото зелено на пролетта, бяха големите посевни площи, Стоте плантации — в действителност, деветдесет и седем, — обхващащи двадесет и осем процента от цялата земна повърхност на Града Европа. Собствената плантация на Де Вор бе в североизточната част на тази площ и граничеше с гарнизона в Лодз.
Остави ги да огледат внимателно картата и отново да свикнат с подробностите й, после привлече вниманието им към червената област в долния ляв край на картата.
За него очертанията на Швейцарската пустош винаги изглеждаха едни и същи. Тъмночервеното петно приличаше на гигантски шаран, плискащ се във водата, с глава, обърната на изток, и опашка, стърчаща към ХСИЕН Марсилия; жестоката му уста бе отворена, готова да погълне езерото Балатон, което като мъничка риба лещанка плуваше на около триста ЛИ на изток. Седем от големите гарнизони на охраната бяха разположени сред Пустошта — Женева, Цюрих, Мюнхен и Виена — на север и Марсилия, Милано и Загреб — на юг. Стратегически това не беше много разумно, защото в Пустошта не живееше почти никой, и все пак архитектът на Града някак си бе знаел, че тази огромна назъбена дупка — тази първична пустош в сърцето на кошероподобната подреденост — един ден щеше да се окаже слабото му място. Както щеше да стане наистина. И цялата подготвеност на архитектите нямаше да спре падането на Града. Той се наведе напред и заби пръст в червеното, в точката, където се извиваше гръбнакът на шарана.
— Тук! — каза той, огледа се и забеляза, че е привлякъл вниманието им. — Тук ще е нашата база.
Бръкна в чекмеджето под масата и извади прозрачен шаблон, после го разстла над оцветената област. Веднага тази част от картата сякаш оживя: бе покрита с тънка мрежа от блестящо злато, чиито нишки проблясваха на светлината на лампите.