— Едно последно нещо, Хауард.
Де Вор вдигна глава — бе усетил лекото колебание в гласа на Бердичев.
— Какво има? Проблем?
— И да, и не. Искам да кажа, има, ако го смяташ за такъв.
Де Вор остави кутийката от розов кварц и се обърна с лице към приятеля си:
— Много си потаен, Сорен, а това е необичайно за тебе. Да не би да сме в опасност?
Бердичев се изсмя.
— Не. Не е нищо такова. Става въпрос за… ами, става въпрос за сина на Леман.
Де Вор млъкна за миг. Погледна Дъглас, после — отново Бердичев.
— Синът на Леман ли? Не знаех, че Пьотър има син.
— Малко хора го знаеха. Това беше една от най-добре пазените му тайни.
ДА — помисли си Де Вор. — СЪС СИГУРНОСТ. МИСЛЕХ СИ, ЧЕ ЗНАМ ВСИЧКО ЗА ВСИЧКИ ВАС — И НАЙ-ДРЕБНИТЕ НЕЩИЦА, НАЙ-ДРЕБНИТЕ МРЪСОТИЙКИ, — А ЕТО, СЕГА МЕ ИЗНЕНАДА.
— Незаконен, предполагам?
Бердичев поклати глава.
— Съвсем не. Момчето е негов законен наследник. След смъртта на Леман той е наследил цялото имение.
— Наистина ли?
Това също беше новина за него. Бе си мислил, че никой не е наследил Леман — че богатството му е отишло при Седмината. Това променяше драматично нещата. Леман сигурно имаше поне два милиарда юана.
— Всичко мина тихомълком, разбира се — както бе пожелал Леман.
Де Вор кимна, скривайки изненадата си.
— Обясни ми. Леман дори не беше женен. Как би могъл да има син и наследник?
Бердичев се приближи и застана до него.
— Беше преди много години. Още докато учехме в колежа. Пьотър се запозна там с едно момиче. Умно, младо, само че без никакви връзки. Баща му, който по онова време беше още жив, дори се опита да забрани на Пьотър да се среща с нея. Заплаши го, че ако продължи, няма да получи и юан от него.
— И все пак, той се е срещал тайно с нея. И се е оженил за нея.
Бердичев кимна.
— Аз бях единият от свидетелите на церемонията.
Де Вор се взря замислено през прозореца.
— И какво стана?
Бердичев помълча известно време, загледан в кладенеца на отминалите години. После странно се засмя с тъжен, почти уморен смях.
— Знаеш как е. Бяхме млади. Твърде млади. Бащата на Пьотър излезе прав: момичето не беше подходящо. Избяга с друг мъж. Пьотър се разведе с нея.
— И тя е взела детето със себе си?
Неочаквана болка проряза лицето на Бердичев.
— Не. Не беше точно така. Разбираш ли, тя беше бременна в четвъртия месец, когато се разведоха. Пьотър разбра съвсем случайно, когато тя подаде молба за аборт. Разбира се, чиновникът поиска подробности за бащата, видя, че може да извлече полза от информацията, и отиде право при Леман.
Де Вор се усмихна. Да, беше неетично, но такъв беше този свят.
— И Пьотър я накарал да роди детето?
Бердичев поклати глава.
— Тя отказа. Каза, че по-скоро би се самоубила. Но Пьотър нае адвокат. Нали разбираш, по закон детето беше негово. Бе заченато по време на брака, а докато тя му беше жена, всяко дете, произлязло от нейното тяло, по закон бе негова собственост.
— Разбирам. Но с какво му е помогнал този адвокат?
— Издаде й заповед за задържане. Затвориха я в болница, извадиха зародиша от нея и го поставиха в хранителна единица на „Мед Фак“.
— А… Но дори и така съм изненадан. Защо ние никога не сме виждали детето? Бащата на Пьотър умря, когато той беше на двадесет и три. После не е имал причини да държи това в тайна.
— Не, предполагам, че не. Но Пьотър се държеше много странно по този въпрос. На няколко пъти се опитах да поговоря с него за това, но той все ме отрязваше. Колкото до момчето, ами… То никога не е живяло с баща си, никога не го е виждало, а и Пьотър винаги е отказвал да го види. Мислеше, че твърде много ще му напомня за майка си.
Де Вор леко зяпна.
— Значи я е обичал?! Дори и след онова, което му е причинила?
— Той я обожаваше. Точно затова никога не се ожени повторно, никога не си позволи женска компания. Мисля, че с това, че го напусна, тя уби нещо в него.
— Колко странно. Колко, колко странно — Де Вор сведе поглед. — Никога не бих се досетил — и поклати глава. — Ами синът? Той как се отнася към баща си?
— Не знам. Нищо не е казал, а аз смятам, че би било нахално да го попитам.
Де Вор се обърна и погледна Бердичев в очите.
— И какъв е проблемът?
— През последните три години бях настойник на момчето. Като пълномощник на Пьотър аз управлявах неговите работи. Но сега момчето навърши пълнолетие.
— Е, и?
— Бих искал ти да поемеш отговорността за него за известно време.
Де Вор се разсмя — молбата на Бердичев наистина го беше изненадала.