— Защо? Какво кроиш, Сорен?
Бердичев поклати глава.
— Аз нямам нищо общо, Хауард. Момчето го иска.
— Момчето… — Де Вор се почувства неловко. Вече толкова пъти стъпваше накриво в този разговор. Бе свикнал той да контролира събитията, а не да бъде жертва на обстоятелствата; но въпреки това ситуацията го заинтригува. Какво ли искаше момчето? И по-точно — какво ли бе чувало за него?
— Може би трябва да се срещнеш с него — добави бързо Бердичев и погледна Дъглас сякаш за потвърждение. — Тогава може и да разбереш. Той не е… Ами, може би не е такъв, какъвто би очаквал.
— Да. Разбира се. Кога?
— Сега става ли?
Де Вор сви рамене.
— Защо не? — но любопитството му бе възбудено докрай. Защо момчето да не е такова, каквото би очаквал? — Има ли нещо, което трябва предварително да знам, Сорен? Има ли в него нещо странно?
Бердичев се засмя късо.
— Ще разбереш. Ще разбереш по-добре от всеки друг. Бердичев отиде да доведе момчето, а той зачака; усещаше колко е напрегнат Дъглас. Беше ясно, че вече се е срещал с момчето. Ясно бе също и че в младежа има нещо, което го кара да се чувства много неудобно. Погледна Де Вор, после се реши, поклони се леко и се доближи до вратата.
— Трябва да се връщам, Хауард. Прости ми, моите гости…
— Разбира се — Де Вор му върна поклона, след това се обърна, заинтригуван — чудеше се какво ли имаше толкова в това момче, че така да изнерви привидно невъзмутимия Дъглас.
Не му се наложи да чака дълго отговора.
— Хауард, запознай се със Стефан Леман.
Де Вор потръпна. Неволно го обзе силно отвращение към застаналия пред него младеж. Не беше само заради шокиращата, черепна бледност на лицето и косата му, нито нездравата розовина на очите му — бе албинос, но и нещо, свързано с неестествената му студенина. Когато те погледнеше, сякаш те облъхваше леден вятър от далечния север. Де Вор срещна погледа му и през очите му се вгледа в празнотата отвъд. Но мислеше: КОЙ СИ ТИ? НАИСТИНА ЛИ СИ СИН НА ЛЕМАН? НАИСТИНА ЛИ СИ БИЛ ИЗВАДЕН ОТ УТРОБАТА НА МАЙКА СИ И ОТГЛЕДАН В ХРАНИТЕЛНА ЕДИНИЦА, ДОКАТО СВЕТЪТ СЕ ПОДГОТВИ ДА ТЕ ПРИЕМЕ?
Червени очи на бял фон. Всяко око — дива, тъмна празнота сред студената, чиста белота на плътта.
Той пристъпи напред и протегна ръка към албиноса, но гледаше Бердичев.
— Нашият осми човек, предполагам.
— Извинявай, какво? — после Бердичев схвана. — А, да, казах, че ще ти обясня, нали? Но ти, разбира се, си прав. Стефан беше първият, на когото съобщих. Той настоя. В края на краищата той отговаря за шестдесет процента от спонсорирането.
Де Вор погледна ръката, хванала неговата. Пръстите бяха дълги, неестествено тънки, кожата им — толкова прозрачна, че сякаш се виждаше самата кост. Но хватката на младежа беше здрава, а кожата му — изненадващо топла.
Вдигна поглед и отново го погледна в очите; изведнъж го обзе любопитство, прищя му се младежът да проговори.
— Е… Значи искаш да поживееш с мене?
Стефан Леман го погледна — погледна през него — и след това се обърна към Бердичев:
— Прав си, чичо Сорен. Същият е като мене, нали?
Де Вор се засмя притеснено, после пусна ръката — вече беше сигурен. Гласът на момчето му беше познат — неестествено познат. Гласът на Пьотър Леман.
Албиносът стоеше изправен зад него и оглеждаше стената с екраните, когато Пескова влезе в стаята. Де Вор забеляза колебанието на лейтенанта си — видя проблясъка на бързо замаскираното отвращение, което премина по лицето му — и се приближи.
— Какво има, Пескова?
Де Вор се облегна назад и присви очи.
Пескова се поклони и отново погледна албиноса.
— Бунтове, ШИ Бергсон. Неприятности във Втори лагер.
Де Вор погледна бюрото.
— Е, и?
Пескова прочисти гърло — присъствието на непознатия го притесняваше.
— Онази жена ХАН, надзирателю. Жената на Сун. Много приказва.
Де Вор погледна лейтенанта в очите с напълно неразгадаемо изражение.
— Приказва ли?
Пескова преглътна.
— Наложи се да действам, ШИ Бергсон. Наложи се да я изолирам от останалите.
Де Вор се усмихна принудено.
— Чудесно. Но сега я пусни да си върви, бива ли? Ще й обясниш, че е станала грешка.
Пескова зяпна за миг, после затвори уста, без да гъкне. Поклони се ниско, хвърли последен кратък поглед към албиноса, обърна се и мигом тръгна да изпълнява заповедта на надзирателя.
— Защо му каза така?
Де Вор се обърна и погледна сина на Леман. Той беше на осемнадесет, но изглеждаше без възраст, сякаш беше извън времето. Като самата смърт.
— За да го накарам да прави каквото аз кажа, а не каквото той си мисли, че е редно да прави.