— Ами жената?
Де Вор се усмихна срещу празното, подобно на маска лице. Нямаше нужда да отговаря. Момчето вече знаеше какво ще стане с жената.
В мрака луната изглеждаше огромна, чудовищна — пълен, ярък кръг като сляпо око, взиращо се надолу от нищото. Си Ву Я я погледна и потръпна нервно. После въжето отново се обтегна и я дръпна и тя продължи да се препъва нагоре — мишниците й бяха ожулени там, където въжето се впиваше в тях.
Сун отново хленчеше пред нея.
— Тихо! — кресна му тя, ядосана на слабостта му, но Тен я перна с опакото на ръката си. След това той застана над нея — дишаше тежко и неравно, на лицето му бе изписана странна възбуда. Стенейки — болката в долната част на тялото й бе почти непоносима, — тя се изправи на крака и изплю кръв — не можеше да вдигне ръка към устата си, за да види какво точно й е причинил.
Пред тях се простираха полята с воден лешник и блестяха в отразената светлина на безплодната сестра на Чун Куо.
НИЕ СМЕ ПРОКЪЛНАТИ — помисли си тя и продължи да залита напред — при всяка крачка болка разцепваше цялата долна половина на тялото й. — ДОРИ ТЕН И ЧАН. ДОРИ ПЕСКОВА И ОНОВА КОПЕЛЕ БЕРГСОН. ВСИЧКИ СМЕ ПРОКЪЛНАТИ. ДО ЕДИН. ВСИЧКИ СМЕ ОБРЕЧЕНИ ДА СИ ОТИДЕМ ТАКА — ПРЕПЪВАЙКИ СЕ В МРАКА ПОД ВЗОРА НА ТОВА СТУДЕНО СЛЯПО ОКО.
Опита се да се засмее, но звукът замря в нея, преди да стигне до устните й. После, преди да го осъзнае, вече бяха спрели и я бутнаха на земята, до Сун, гръб до гръб.
Лежеше и се оглеждаше — приглушените гласове на четиримата стоящи наблизо мъже я обливаха като безчувствения шепот на морето.
Тя се усмихна и прошепна на съпруга си:
— Морето, Сун. Никога не съм виждала морето. Никога не съм го виждала в действителност. Само на видеоекран…
Претърколи се и веднага забеляза, че той не я слуша. Очите му бяха почернели от страх, ръцете му, вързани отстрани на тялото също като нейните, конвулсивно се гърчеха, пръстите неудържимо трепереха.
— Сун… — гледката я бе трогнала. — Сладкият ми малък Сун…
Искаше да протегне ръка и да го прегърне, да го притисне до себе си и да го успокои, но вече беше твърде късно. Цялата й любов към него, цялата й болка изведнъж избликнаха И я връхлетяха.
— Куан Йин — прошепна тя през сълзи. — О, бедничкият ми Сун. Не исках да ти се гневя. Горкичкият ми, миличкият ми. Не исках…
Тен я срита здраво в ребрата и я накара да млъкне.
— Кой ще е пръв?
Гласът беше на онзи простак — Зайделман. Си Ву Я си пое бавно, дълбоко въздух — опитваше се да не закрещи отново, остави болката да я облее, да я потопи; опитваше се да запази мисълта си ясна. За всеки случай. Просто за всеки случай…
Почти поклати глава; почти се разсмя. За какъв случай? Всичко беше свършено. Предстоеше им само болка. Болка и краят на болката.
Пескова отговори:
— Жената. Първо ще довършим нея.
Усети, че я вдигат и я водят към ниския каменен зид, ограждащ блещукащите поля с водни лешници. Жената, помисли си тя — смътно се разпозна в тези думи. Не Си Ву Я, вече не Коприненият гарван, а просто „жената“.
Изчака — студеният камък на стената се блъсна здраво в гърдите й, коленете й се забиха в меката влажна глина; отвързаха ръцете й. Последва миг на облекчение, секунда-две без болка, дори без мисъл, после всичко започна отначало.
Тен я хвана за едната ръка, Чан — за другата и дръпнаха. Главата й рязко падна надолу и изхрущя в зида. Тя се зашемети.
Чу се вик, последван от ужасно стенание, но не беше нейният глас. Сун се бе изправил на крака и сега бе застанал само на няколко крачки от Пескова, който крепеше в ръце голям камък.
Сун започна напусто да се бори, за да освободи ръцете си; след това се отказа.
— Не нея — замоли се той. — О, богове, моля ви, не нея. Мене искате. Аз съм крадецът, не тя. Тя нищо не е направила! Нищо! Убий ме, Пескова. Прави с мене каквото искаш, но нея остави намира. Моля те, в името на всички богове, остави я на мира… — гласът му звуча още миг, после заглъхна.
Тен започна да се смее, но Пескова с поглед го накара да млъкне. След това, като погледна Сун за последно, Пескова се обърна и стовари камъка върху рамото на жената.
Хрущенето на костта прозвуча ясно в тишината. Последва миг тишина, после Сун падна на колене и повърна.
Пескова стъпи върху жената и стовари тежкия камък върху другата й ръка. Сега тя вече беше в безсъзнание. Ех, жалко — щеше да му хареса отново да чуе стенанията й, дори виковете й — като в онази нощ, когато господарят бе играл игричките си с нея.
Той се усмихна. О, да, всички го бяха чули. Бяха я чули и ехото бе отекнало в тях. Погледна Сун. Горкият малък Сун. Слабичкият малък Сун. Каквото и да кажеше сега, нямаше смисъл. Беше безсилен да промени нещо. Безсилен да спаси жена си. Безсилен дори себе си да спаси. Изобщо нямаше да е забавно да го убие. Не по-забавно от това, да смачкаш някоя буболечка.