Отново стовари камъка върху нея и чу как костта изпука под него. Колко лесно беше. Колко, колко лесно.
Тен и Чан се бяха дръпнали назад. Вече не му трябваха. Жената вече нямаше къде да ходи. Гледаха мълчаливо как той стъпи върху тялото й и отново стовари камъка. Счупи и другия й крак.
— Край с нея — Пескова се обърна, погледна Сун, после отмести поглед към Зайдеман. — Доведете го тук и да свършваме.
След това той застана до стената, втренчен в проснатото по очи тяло на Сун. Странно, помисли си той. Също като машина. Също като да изключиш машина.
Загледа се известно време във водните ливади, наслаждавайки се на покоя на нощта и на красотата на пълнолунието. После метна камъка във водата, обърна се и чу приглушения плясък зад себе си.
Глава 14
Да отлееш талисман от лед
Ким лежеше по гръб във водата, втренчен в тавана на басейна. Звезди като разпръснати червени и черни мъниста на матовия златен фон — пет части, оградени с йероглифи. Това беше копие на част от древна звездна карта на Тун Хуан от 940 г. от н.е. Според ХАН това беше най-ранното точно изображение на небесата — цилиндрична проекция, която разделяше небето на двадесет и осем разреза като парчета от гигантски портокал.
Той си имаше една игра, която играеше от време на време, докато плуваше сам. Затваряше очи и прогонваше от ума си всичко освен мрака. След това — една по една привикваше отделните звезди от някоя част на картата на Тун Хуан; поставяше всяка на мястото й в небето на своя ум и им даваше измерения във времето и пространството, от което неподвижността — абсолютната плоскост на картата ги лишаваше. Той бавно построяваше своя собствена галактика от звезди. После, след като внимателно поставеше и последната на мястото й като диамант в сфера от черно стъкло, се опитваше да раздвижи всичко това.
В най-ранните му опити това беше моментът, когато крехката сфера се разпадаше, сякаш избухваше отвътре; но опитът и практиката го бяха отвели отвъд тази точка. Сега можеше да накара сферата да се разширява и да се свива според времевото измерение; можеше да проследи уникалния, неповторим път на всяка отделна звезда през нищото, което бе създал вътре в главата си. Това му даваше силно чувство за пространство — за връзките и перспективите между звездите. След това, когато отново отвореше очи, виждаше — сякаш наистина — тънката мрежа от линии, свързващи приличните на мъниста звезди на картата на Тун Хуан; виждаше и някъде отвъд матовата златна повърхност истинските им места — там, сред студената черна вечност отвъд Слънчевата система.
Ким прочисти съзнанието си, готов за играта, и тогава чу, че вратата в дъното на басейна се отваря; след това се разнесе равното пляскане на голи стъпала по плочките, последвано секунди по-късно от двоен плясък. Без да се обръща, той разбра кои бяха и когато след малко се показаха на повърхността близо до него, ги поздрави с усмивка, все още със затворени очи, отпуснат по гръб във водата.
— Витаеш някъде, а? — беше гласът на Антон.
— Позна — отвърна той с отпуснат, почти мързелив тон. На никого не бе разказвал за своята игра — знаеше как откликват другите момчета на най-малкия признак на ексцентричност. И Антон, и Йозеф бяха с около три години по-големи от него, учеха в един клас и знаеха колко способен е той; но способностите вътре в класната стая бяха едно, а това, как да се държиш извън нея — друго. Вън те се грижеха да скрият и най-малкия признак за онова, което ги бе довело тук.
От време на време Ким намираше подобно отношение за извратено. Те би трябвало да се гордеят с това, което бяха — да се гордеят с дарбите, които ги бяха спасили от Глината. Но не беше толкова просто. В дъното на душите си те се срамуваха от онова, което бяха. Срамуваха се и се чувстваха виновни. Да, бяха оцелели, но знаеха, че са тук за пробен срок. Всеки миг можеха отново да ги изхвърлят долу, в мрака. Или да ги отровят с газ, или просто да ги приспят. Това ги усмиряваше — оковаваше ги с психологически вериги, по-силни от всяко физическо ограничение. Извън класната стая те рядко се хвалеха.
— Ще гледаш ли филма довечера? — Йозеф се обърна по гръб, отметнал глава назад, със стегнати колене — правеше опити с равновесието във водата.
Ким вдигна глава, погледна приятеля си и отпусна крака към дъното. Вече беше станал на девет години, но, както и всички тук, беше много по-дребен, по-малък от нормалните момчета на неговата възраст. Приглади назад косата си с пръсти, после лекичко тръсна глава.