— Какъв е филмът?
Антон се засмя.
— Ти какъв мислиш, че е?
— А… — Ким веднага разбра. И вчера се бяха шегували със същото. — Пан Чао…
Пан Чао! Понякога му се струваше, че половината филми, които въобще съществуваха, са за Пан Чао! Той беше великият герой на Чун Куо — войник, превърнал се в дипломат, превърнал се в завоевател. През 73 г. от н.е. бил изпратен с тридесет и шест души като посланик при крал Шен Шен в Туркестан. След като победил безмилостно съперника си за влияние, посланика от Хсуин Ну, той успял да постави Шен Шен под контрола на ХАН. Но неговият първи триумф бил надминат от онова, което последвало по-нататък. През следващите двадесет и четири години чрез блъфиране, хитрост и просто чрез силата на личността си Пан Чао успял да постави цяла Азия под властта на ХАН. През 97 г. от н.е. той застанал на брега на Каспийско море, предвождайки армия от 97 000 васали, с лице към великата Та Цин, Римската империя. Останалото го знаеше всеки ученик.
Смехът на трите момчета отекна сред стените.
В последвалата тишина Ким попита:
— Мислите ли, че е съществувал в действителност?
— Какво искаш да кажеш? — отвърна му Антон, но говореше от името и на двамата. Как така Пан Чао да не е съществувал? Че щеше ли Чун Куо да е Чун Куо, ако го нямаше Пан Чао? Вместо него щеше да съществува Та Цин. Свят, управляван от ХУН МАО. А подобен свят бе просто невъзможен. Двете момчета се засмяха — бяха приели репликата на Ким на майтап.
Ким ги гледаше и веднага осъзна колко безсмислени бяха за тях подобни въпроси. Те бяха омагьосани от самата големина на света, в който бяха попаднали — свят, толкова голям, просторен и богат, свят, толкова дълбоко и съвършено вграден във времето, че със сигурност не би могъл да бъде измислен. Толкова благодарни, че са избягали от мрака на Глината, на тях им беше противно да поставят под въпрос делата и думите на своите благодетели.
Не, имаше нещо повече — бяха ги НАУЧИЛИ да не ги поставят под въпрос.
— Забравете го — каза той и осъзна, че дори и в това се различаваше от тях. Те МОЖЕХА да забравят. Всъщност беше им лесно да забравят. Но той не можеше. Всичко — дори грешките му — беше врязано неунищожимо в паметта му, сякаш неговата памет бе по-веществена — ПО-ИСТИНСКА — от тяхната.
— Е? — настоя Антон. — Ще идваш ли? Тоя не сме го гледали. За падането на Рим и смъртта на Кан Йин.
Ким се усмихна и кимна.
— Добре, ще… — той млъкна.
Трите момчета се обърнаха във водата и погледнаха нагоре. Вратата в дъното се отвори. Стоя отворена известно време — задържаше я висок, длъгнест младеж с дълги ръце, неуправляема руса коса и яркосини втренчени очи. Матиас.
— Мамка му! — промърмори Йозеф под носа си и се гмурна под водата.
Матиас се усмихна злобничко и се приближи. Следваха го две други момчета — по-дребни, много по-малки от самия него. Мазния и Духача — така им викаше Антон, но не когато би могъл да го чуе Матиас, — имена, които бяха уловили не само сервилната природа на отношенията им с Матиас, но и нещо от външния им вид. Мазния — истинското му име беше Том — приличаше на охранен плъх особено във водата, а Духача, мълчаливо момче на име Карл, имаше дребно, набръчкано лице, над което господстваха дебелите му месести устни.
Носеше се слух, че двамата „служат“ на Матиас по доста оригинален начин — но колко от това беше истина и колко се дължеше на убедително подхождащите им прякори, лепнати им от Антон, бе трудно да се каже. Сигурно беше само, че двете по-малки момчета придружаваха Матиас навсякъде, бяха сянка и огледало на изкривения му образ.
Ким наблюдаваше как Матиас се надвеси арогантно над ръба на басейна, наведе глава, по тънките му устни плъзна болнава усмивка и най-накрая той застана точно срещу него. После се извърна, усмивката му се разшири за миг и той несръчно се хвърли във водата.
Ким хвърли поглед към двете момчета до него. Също като него, и те се бяха напрегнали във водата и очакваха неприятности. Но бе трудно да се предвиди какво ще направи Матиас. Той не беше обикновен простак. Нито пък щяха да го търпят тук, ако беше. Не, непочтеността бе част от тъканта на неговия ум. Той беше мъчител, господар на негласната заплаха. Използваше физическа сила само в краен случай, защото знаеше, че в повечето случаи можеше да постигне много повече с по-нежни средства.
Обаче Матиас имаше едно слабо място. Беше суетен. Не по отношение на това, как изглежда, което — дори и той би признал — клонеше към грозотата, а по отношение на интелигентността си. В това отношение бе наперен като петел допреди една година, когато Ким бе пристигнал в Центъра. Но Ким го бе надминал. Не веднага — Ким внимаваше, докато се приспособи, и отстъпваше пред по-голямото момче, когато и да се срещнеха, но с течение на месеците се заговори, че новото момче е нещо специално, и Ким забеляза, че отношението на Матиас към него се е променило.