Выбрать главу

Тай Чо се готвеше да не се съгласи, но забеляза как го гледаше Андерсен. Директорът не искаше да се задълбочава. В сравнение с това, да опази инвестицията си, то беше маловажно. Тай Чо кимна и посегна към папката.

— Не. Остави ми я, Тай Чо. Утре идва ШИ Бердичев. Може да му е забавно да го прегледа.

Тай Чо отстъпи назад и се приготви да тръгва, но Андерсен го повика.

— Още нещо, Тай Чо.

— Да, директоре?

— Реших да продължим със социализацията на Ким. От утре започва работа в леярната.

— От утре?! Не мислите ли… — тъкмо щеше да каже, че според него Ким беше твърде малък, отново забеляза как го гледа Андерсен — изразът на очите му беше съвсем същият. РЕШИЛ СЪМ ГО — казваше той. — НЯМА СМИСЪЛ ДА СПОРИШ. Тай Чо преглътна и се поклони. — Много добре, ШИ Андерсен. Да уредя ли нещата?

Андерсен се усмихна.

— Не. Всичко, вече е уредено. Секретарката ми ще те запознае с подробностите, преди да си тръгнеш.

Тай Чо отново се поклони смирено и заотстъпва.

— И, Тай Чо…

— Да, директоре?

— Не споменавай на никого нищо за този файл, разбра ли ме?

Тай Чо се поклони ниско.

— Разбира се.

* * *

Известно време Ким оглеждаше престилката в ръждив цвят, дадена му от Тай Чо, после отново погледна възпитателя си.

— Какво е това, Тай Чо?

Тай Чо взе нервно да разтребва бюрото си.

— Работното ти ПАУ.

— Работно ли? Но какво ще работя?

Тай Чо все още не смееше да го погледне.

— Започваш работа тази сутрин. В леярната.

Ким замълча за миг, след това кимна бавно.

— Разбирам.

Измъкна се от робата си и надяна широкото ПАУ през глава. Беше просто ПАУ с дълги ръкави с емблема на гърдите — името на Проекта, изписано с бледозелени йероглифи, а под него, с по-малки символи — данните за собственика на Ким — номерът на договора и символът на „Сим Фик“.

Тай Чо го погледна бързо.

— Добре. Ще ходиш там всеки ден от днес нататък. От осем до дванадесет. Часовете ти ще бъдат преместени следобед.

Бе очаквал Ким да се оплаче — новите разпоредби щяха да му струват два часа от свободното му време всеки ден, — но Ким не го показа с нищо. Просто кимна.

— Защо си разтребваш бюрото?

Тай Чо се сепна. Гневът, който бе почувствал, след като прочете файла „Аристотел“, бе стихнал донякъде, но все още се чувстваше възмутен от момчето. Беше си мислил, че го познава. Но беше сбъркал. Файлът бе доказал, че бърка. Ким го бе предал. Дружелюбието му беше като извадената ключалка, скритите му файлове бяха измама. Момчето беше родено в Глината, а родените в Глината по природа си бяха хитреци. Трябваше да го знае. Въпреки всичко го болеше от това, че е сбъркал. Болеше го повече от когато и да било през последните няколко години.

— Подал съм молба да ме преместят на друг пост.

Ким се втренчи напрегнато в него.

— Защо?

— Има ли значение? — не успя да скрие огорчението в гласа си, ала когато се обърна и погледна Ким, се изненада — толкова шокирано и наранено беше момчето.

Гласът на Ким беше тих, странно уязвим:

— Заради сбиването ли?

Тай Чо сведе поглед и прехапа устни.

— Не е имало сбиване, Ким. Нали ми каза, че не е имало.

— Не — думата се чу едва-едва.

Тай Чо вдигна поглед. Момчето не го гледаше, бе извърнало глава леко надясно. За миг го порази мисълта, колко жестоко постъпва, като не обяснява защо се маха. Със сигурност детето заслужаваше поне това. После, докато го гледаше, в лявото око на Ким проблесна сълза и бавно се стече по бузата му.

Никога не беше виждал Ким да плаче. Нито пък, осъзна той, някога наистина бе мислил за него като за дете. Поне не като за истинско дете. Тай Чо за първи път виждаше какъв всъщност е Ким. Колко крехък бе той. Просто едно деветгодишно момче — това беше той — и нищо друго. Сираче. А единственото му семейство на този свят беше той, Тай Чо. Той потръпна, затвори бюрото, доближи се до Ким и коленичи до него.

— Искаш ли да знаеш защо?

Ким не смееше да го погледне. Кимна. Нова сълза се стече бавно по бузата му. Гласът му беше тих, обиден:

— Не разбирам, Тай Чо. Какво съм направил?

Тай Чо помълча за миг. Беше очаквал Ким да посрещне новината студено, безразлично. А какво стана? Усети, че негодуванието му се стопява и разсейва като въздишка, протегна ръце и притисна силно момчето към себе си.

— Нищо — каза той. — Нищо не си направил, Ким.

Момчето потръпна лекичко, после бавно извърна глава и погледна Тай Чо в очите.

— Но тогава защо? Защо си отиваш?

Тай Чо го погледна — търсеше в тъмните очи на момчето доказателство за предателство, някакъв знак, че това отново е разиграване, но там виждаше само болка и неразбиране.

— Видях секретните ти файлове — каза тихо той. — „Брахе“ и „Аристотел“.