— Той, Нун, си е такъв, Ким. Бързо ще го разбереш. Напъва се колкото се може по-малко. Ако си изпълним плана, той вече е щастлив. Прекарва по-голямата част от деня в стаята си и зяпа екраните. Не че го обвинявам всъщност. Сигурно е ужасно да знае как е стигнал до сегашното си ниво.
— До сегашното си ниво ли?
Очите на Чан Шуи се разшириха от изненада. После той отново се разсмя.
— Извинявай, Ким. Забравих. Ти идваш от Глината, нали?
Ким кимна — изведнъж бе застанал нащрек.
Чан Шуи го забеляза и побърза да го увери:
— Не ме разбирай погрешно, Ким. Какъв си бил, откъде идваш — това изобщо не ме безпокои, както безпокои някои тук — той се огледа преднамерено и Ким осъзна, че момчетата край най-близките машини слушат разговора им. — Не. Значение има единствено какъв си всъщност. И какъв би могъл да станеш. Поне баща ми винаги казва така. А той би трябвало да знае. Изкачвал се е по нивата.
Ким потръпна. БАЩИ… След това лекичко се усмихна и протегна ръка да докосне дългата, тънка ръка на машината.
— Внимателно! — предупреди го Чан Шуи. — Винаги проверявай дали машината е изключена, преди да я докоснеш. Вътре, в електрическите й вериги, има вградени прекъсвачи, но те не са абсолютно безопасни. Можеш да се изгориш гадно.
— Как работи?
Чан Шуи се вгледа в Ким.
— Ти на колко си години, Ким?
Ким го погледна.
— На девет. Така разправят.
Чан Шуи сведе поглед. Самият той беше на осемнадесет, а най-малкото момче тук — на шестнадесет. Ким изглеждаше на пет, най-много на шест години. Но те си бяха такива. Беше виждал и преди един-двама от тях. Ала сега за първи път го бяха назначили за „бавачка“ на такова момче.
Приглушените, кухи тонове на звънеца изпълниха леярната. Момчетата мигом спряха да приказват и тръгнаха към машините си. Включиха съседната машина и се разнесе леко жужене, а щом и останалите започнаха да се включват, то прерасна в бръмчене.
— Доста е приятно тук — обърна се отново Ким към Чан Шуи. — Мислех си, че ще е по-шумно.
Младият ХАН поклати глава, приведе се напред и включи и тяхната машина.
— Казват, че могат да ги направят абсолютно безшумни, само че открили, че това увеличава броя на злополуките. Ако ти бръмчи, не можеш да я забравиш, нали?
Ким се усмихна, зарадван на практическата логика на това твърдение.
— В това има поука, не мислиш ли? Да не се правят нещата прекалено съвършени.
Чан Шуи сви рамене и започна да обяснява.
Контролните бутони бяха много прости и Ким ги овладя веднага. След това Чан Шуи измъкна една стройна стъкленица от купчината до контролното табло.
— Какво е това?
Чан Шуи се поколеба, после му я подаде.
— Внимавай с нея. Това е лед. Или поне съставките на леда. Поставя се ей там — той посочи мъничка дупчица отдолу на контролното табло. — Тези неща това правят. Изплитат паяжини от лед.
Ким се засмя — образът му бе харесал. След това погледна прозрачната стъкленица, взе да я оглежда и обръща из ръцете си. Вътре имаше прозрачна течност с бледосинкав цвят. Той я подаде на Чан Шуи и внимателно загледа как той взе нещо, което нарече „шаблон“ — тънка карта, маркирана с опознавателен код на английски и на мандарин, — и го пъхна в процепа на таблото. „Шаблонът“ беше основната компютърна програма, която задаваше на машината необходимите инструкции.
— Ами ние какво ще правим? — попита Ким с изражение, което сякаш казваше: „Това ли било?“ Беше ясно, че е очаквал да управлява ръчно решетката.
Чан Шуи се усмихна.
— Ще гледаме. И ще проверяваме дали всичко е наред.
— Ама случва ли се някога нещо?
— Не много често.
Ким се намръщи — не разбираше. Край машините в леярната сновяха към стотина момчета, а пък бяха достатъчни дузина, може би и по-малко. Нямаше никакъв смисъл.
— Всички ли Горе така се щурат?
Чан Шуи го погледна.
— Щурат ли? Какво искаш да кажеш?
Ким се вгледа в него, после забеляза, че той не го разбра. И това тук беше в реда на нещата. След това се огледа и забеляза, че много от момчетата, работещи на по-малките машини, носят шлемове на главите си, а тези на централните решетки си бърбореха и ги поглеждаха само от време на време.
— Никога ли не ти писва?
Чан Шуи сви рамене.
— Това е работа. Не смятам да кисна вечно тук.
Ким гледаше как машината се раздвижи, „ръцете“ й започват да се разгъват и да оформят люлка във въздуха. После се разнесе внезапен съсък и всичко започна.
Беше красиво. За миг пространството между „ръцете“ остана празно в следващия миг там затрепка нещо. Той потръпна, след това запляска радостно с ръце.
— Хитро, а? — усмихна му се Чан Шуи, след това с една ръка вдигна широкия стол от решетката. Напълно прозрачен, той блестеше мокро на светлината, идваща отгоре. — Виж го — подаде го той на Ким.