Бердичев пое купичката, отпи и я остави.
— Колко хора знаят за това, директоре?
Андерсен си позволи мъничка усмивчица.
— Четирима, включително вие и Ким, ваша светлост.
— Възпитателят на момчето… Тай Чо, нали така беше? Предполагам, че той е четвъртият?
— Точно така, ваша светлост. Но вече съм му наредил да не го споменава на никого другиго.
— Добре. Наистина много добре. Защото искам веднага да унищожите тези файлове. Разбрахте ли ме?
Усмивката на Андерсен пресъхна, заменена от израз на пълно смайване. Беше си помислил, че Бердичев ще е доволен.
— Извинете?
— Искам всяко доказателство за тази глупост да бъде унищожено веднага, разбрахте ли, директоре? Искам файловете да се изтрият и искам да предупредите Ким повече да не се впуска в подобни безполезни измислици — той яростно плесна по папката и накара Андерсен да подскочи. — Не разбирате колко много ме безпокои това. Вече имам няколко доста сериозни възражения срещу цялото начинание, особено що се отнася до безопасността на момчето. Разбрах например, че е имало някакво сбиване и се е наложило да изгоните едно от по-големите момчета. Прав ли съм?
Андерсен пребледня и се поклони, чудейки се кой ли е шпионинът на Бердичев.
— Да, така беше, ваша светлост.
— Да… А сега и това — Бердичев млъкна за миг, ала в мълчанието му се долавяше заплаха. Целта на днешното му посещение беше да направи последната вноска по договора на Ким. Досега не бяха го споменавали, но ето че опря и до това. — Според мене условията на нашия договор не се спазват напълно. По ваша вина, директор Андерсен. Не сте успели да предпазите адекватно моята инвестиция. При тези обстоятелства съм задължен да настоявам за… компенсация. Може би за намаляване на вноската.
Андерсен сведе още повече глава. Тонът му бе извинителен:
— Боя се, че не аз решавам тези неща, ШИ Бердичев. Всички проблеми по договора трябва да се отнасят към Съвета.
Погледна Бердичев — очакваше гняв, но главата на „Сим Фик“ се усмихваше.
— Знам. Говорих с тях, преди да дойда тук. Съгласиха се на намаление от 100 000 юана — той подаде документа на Андерсен. — Разбирам, че трябва само вашият подпис, за да бъде валиден.
Андерсен потрепери, потискайки изблик на гняв, след това се поклони, взе четката от поставката и се подписа.
— Ще го проверим по-късно — усмивката на Бердичев се стопи. — Но що се отнася до файловете, направете каквото ви казвам. Чухте ли ме?
— Разбира се, ваша светлост.
Той протегна ръка към папката, но Бердичев я задържа.
— Ще запазя това копие. Бих искал психиатрите на моята компания да го оценят. Веднага щом свършат, ще го унищожат.
Андерсен го изгледа, зяпнал от почуда, после припряно отстъпи крачка назад.
— Сигурен съм… — започна той, след това млъкна и сведе глава.
— Добре — Бердичев протегна ръка към чайника. — Донесете още една купичка, директоре. Май имате да прибирате пари от мене.
— Ей, мишето гъзле, как сме тази сутрин?
Ким не откъсваше очи от чинията си, пренебрегвайки застаналата до него едра фигура на Янко. Чан Шуи бе отишъл до тоалетната — беше казал, че се връща след минутка, но Янко го бе забелязал и бе решил, че това е неговият шанс.
Усети ръката на Янко да стиска рамото му — все още не много силно, но достатъчно, за да го накара да се напрегне. Отърси се, после протегна ръка да си вземе бисквита. Но Янко я грабна от ръката му, натъпка я със смях в устата си и след това грабна купичката с ЧА на Ким.
Ким застина. Чу как се хилят приятелчетата на Янко; не можеше да обърка последвалия звук — онзи се бе изхрачил в купичката му.
Янко тресна купичката пред него и здраво го сръга.
— Пий, миши гъз! Трябва да се поддържаме силни, нали така?
Глупавото хилене отново избухна зад Янко. Ким погледна купичката. Гадна зеленикава храчка плуваше по повърхността на ЧА.
Ким се взря в нея за миг, после се извърна на стола си и погледна Янко. Онзи беше висок горе-долу два пъти колкото него. В сравнение с него Матиас изглеждаше слабак. Но за разлика от Матиас не беше опасен. Беше просто слабохарактерен, тъп и малко хахо.
— Ходи си го начукай, пръдльо — каза Ким достатъчно тихо, така, че само Янко да го чуе.
Янко изрева, сграбчи Ким, повдигна го от стола и навря купичката в лицето му.
— Пий, лайно такова! Пий, че иначе лошо ти се пише!
— Остави го!
Янко се обърна. Чан Шуи се беше върнал и бе застанал в дъното на стаята. Няколко от момчетата нервно поглеждаха към камерите, сякаш очакваха Нун да влезе и да прекрати всичко това. Но повечето от тях познаваха Нун достатъчно, за да се сетят, че той сигурно си е пуснал някой порностим и изобщо не поглежда какво става в столовата.