— Добре. При това положение ви глобявам и двамата по петстотин юана, задето губите времето на съда — той изгледа строго двамата мъже. — Ако пак чуя нещо подобно, пак ще ви извикам тук. И тогава, гарантирам ви, ЧУН ЦУ, никак няма да ви хареса.
Двамата „джентълмени“ се поклониха ниско, след това покорно се отправиха към касиера да си платят глобите.
Тай Чо са обърна към ученика си:
— Е, Ким? Все още ли мислиш, че ХАН се справят толкова лошо?
Ким сведе засрамено очи. Откритието на Тай Чо бе усложнило отношенията им. Щеше да е по-лесно, ако можеше да каже: „НЕ, НЕ АЗ СЪМ ИЗМИСЛИЛ СВЕТА, ЗА КОЙТО ТИ СИ ЧЕЛ“, но понякога истината беше по-странна от лъжата и много по-трудна за възприемане.
— Никога не съм смятал, че ХАН се справят зле, Тай Чо. Каквото и да си мислиш, аз ви смятам за високоцивилизован народ.
Тай Чо се вгледа в него, след това сви рамене и отново погледна надолу, към залата. Тълпата се бе разпръснала и бяха останали само петимата съдии, които си приказваха и си събираха нещата. Тай Чо се замисли за миг, после се усмихна и отново погледна Ким.
— Чун Куо няма затвори. Разбра ли го, Ким? Ако някой иска да се държи зле, негова воля, но не и сред тези, които искат да се държат добре. Подобен човек трябва да намери своето ниво. Смъкват го надолу.
Той млъкна, след това кимна на себе си.
— Тази система е хуманна, Ким. Най-жестоките наказания са запазени за престъпленията срещу личността. Може и да сме търговци, но не всичките ни ценности са продажни.
Ким въздъхна. Това беше пряко свързано с нещо във файла — за алчните и покварени ХОЙ ПО, или хопи, както ги наричаха европейците, които бяха управлявали търговията в Кантон през XIX век. Не бе целял забележката му да важи за всички ХАН, но виждаше колко лесно се бе объркал Тай Чо.
ПРОКЛЕТ ДА Е МАТИАС! ПРОКЛЕТ ДА Е ОНЗИ, КОЙТО Е ОСТАВИЛ НА МЕНЕ ДА ОТКРИЯ И ДА СЪБЕРА ТЕЗИ ФАЙЛОВЕ!
Тай Чо продължи:
— Естествено, има и изключения. Предателство спрямо Танга например се наказва със смърт. Предателят и цялото му семейство до трето поколение. Но нашата система е справедлива, Ким. Тя работи за онези, които искат тя да работи. За останалите има други нива на съществуване. В Чун Куо човек трябва да намери собственото си ниво. Това не е ли справедливо?
Изкуши се да го оспори, да попита дали тя е справедлива за родените в Мрежата или в Глината като самия него, но в края на краищата след всичко, което бе причинил на Тай Чо неговият файл, усети, че ще е грубиянско да влиза в спор. Погледна към съдиите.
— Онова, което видях днес, ми се стори справедливо, Тай Чо.
Тай Чо погледна Ким и се усмихна. Не беше пълна капитулация, но все пак момчето си беше добро. Много добро даже. Когато се усмихваше например — имаше невероятно искрена усмивка, усмивка, идваща от самите му дълбини. Тай Чо подсмръкна и кимна на себе си. Разбра, че е приел всичко това твърде лично. Да, сега го разбираше. Ким говореше за системи. За философии. Беше се оставил абстракцията да го увлече. И въпреки това не беше прав.
— А за файловете, Ким… Трябваше да кажа на директора.
Ким го погледна и присви очи.
— И?
Тай Чо сведе глава.
— Той заповяда да ги унищожа. Трябва да забравим, че изобщо някога са съществували. Разбра ли ме?
Ким се засмя и сведе глава.
— Заповядано ми е да забравя?!
Тай Чо го погледна, внезапно разбрал. После се засмя.
— Ами да. Изобщо не бях се сетил, че…
ДА ЗАБРАВЯ — помисли си Ким и пак се разсмя — с дълбок, сърдечен смях. — КАТО ЧЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ.
Глава 15
Аромат на сливов цвят
Едрият мъж нападаше Чен като автоматон — измъкваше се и мушкаше, риташе и блъскаше, караше Чен да се навежда, да отскача, да залита, за да избегне яростния дъжд от удари. Отново и отново той го отблъскваше назад, докато раменете му не се удариха в стената с тъпа болка. Приведе се и се оттласна от стената, с главата напред, прицелен в стомаха на едрия. Но много се забави. Едрият го пресрещна, кръстосал двете си ръце като щит, и го бутна на пода. После, преди Чен да успее да си поеме дъх, огромната ръка го сграбчи, вдигна го и го прикова към стената.
Чен отчаяно се опитваше да удари ръката му, но сякаш удряше по желязна греда. Ръката потрепваше, но го държеше здраво. Чен преглътна и пресрещна погледа на големия — в него се четеше сила и несломимост.
Големият изнесе назад свободната си ръка, юмрукът му оформи око на феникс — ФЕН ХУАН ЙЕН ЧИН, — ставата на първия му пръст бе разтегната, готова да удари и да пробие черепа на Чен.
Чен затвори очи и се разсмя.
— Не става, приятел. Не съм ти равен нито по сила, нито по умения.
Кар го задържа там още секунда с готов за удар юмрук, после се отпусна и остави Чен да се плъзне обратно на пода.