— Значи, трябва да работим, докато станеш.
Чен приседна на пети и си пое дъх. Погледна Кар с усмивка.
— Не виждам защо. Ти си единствен, ШИ Кар. И си на моя страна. За което благодаря на боговете.
Сериозността на Кар се изпари.
— Сега може и да е така, Чен, но някой ден ще правят машини като мене, гарантирам ти. Неща като ония копия, дето бяха дошли от Марс. Дори и сега, бих се заклел, сигурно някъде работят по тях. По-скоро бих намерил още сега отговори на въпросите си, вместо да ги чакам да дойдат, не смяташ ли и ти така, Као Чен?
Бяха прекарали сутринта в интензивна тренировка, първо с тояга, меч и копие — КУАЙ ЧАН ШУ, ТАО ШУ и ЧИЯН ШУ, — после — с голи ръце, концентрирайки се върху „ръката на вятъра“ — ФЕН ШУ КУНГ ФУ — любимия стил на Кар. За първи път се виждаха от няколко месеца и приятелската борба им доставяше удоволствие, но Кар не бе извикал Чен тук само за да ошлайфа уменията си.
След като взеха душ, седнаха в столовата — на масата между тях имаше голяма кана горещ ЧА от сладки бадеми — вкуснотия, на която ги беше научила жената на Чен — Уан Ти.
— Как е малкият Джиян? — попита Кар. — Мислех да намина, но през последните месеци Тангът ми създаде много работа.
Чен се усмихна и леко наведе глава, но при споменаването на сина му очите му грейнаха.
— Джиян е добре. Само на четири години е, а вече е научил всички позиции! Трябва да видиш колко добре изпълнява КУ ШИ. Какво равновесие само! А пък като рита, рита, ама здраво! Само да видиш как ми е насинил краката!
Кар се разсмя.
— Ами Уан Ти?
Чен сведе очи и се усмихна още по-широко.
— Уан Ти си е Уан Ти. Също като слънцето изгрява всяка сутрин. Също като луната свети сияйно в нощта.
Големият отново се засмя, после смехът му стихна.
— Чувам, че носиш новини, Чен. Много хубави новини.
Чен го погледна изненадано, след това се усмихна до уши.
— Кой ти каза, ШИ Кар? Кой ми развали изненадата? Исках сам да ти го кажа!
Кар отметна глава.
— Е… Да речем, че съм го подочул, а? Познаваш ме, Чен. От погледа ми малко неща убягват.
— От хватката ти — също!
И двамата се засмяха.
— Както и да е — Кар вдигна чашата си за наздравица.
— За твоето второ дете! Да ти е живо и здраво!
Чен вдигна купичката си.
— Благодаря ти, приятелю — отпи и погледна Кар в очите. — Много ми е приятно, ШИ Кар. И ние имаме много малко време за такива неща напоследък. Но кажи ми защо съм тук. Някаква работа ли има за мене? Нещо, което искаш да направя?
Кар се усмихна.
— Може и да има.
— Може ли? Защо само „може“?
Големият сведе поглед, после протегна ръка към чайника и отново напълни купичката си.
— Надуших следа към Де Вор. Май че знам къде е.
Чен се засмя смаяно.
— Де Вор? Намерили сме го?
— Може би. От три години го търся — откакто нахлу в Нанкинския космодрум. Три години, Чен. Проследих осем от десетимата, които са му помогнали да се измъкне него ден, но нито един от тях нищо не знаеше, нито един ни ми помогна да се приближа до него. Но сега нещата се промениха — мисля, че е в ръцете ми.
Чен се намръщи.
— Тогава какъв е проблемът? Защо просто не отидеш там и не го довършиш?
Кар изсумтя силно.
— Не е толкова лесно. Нали разбираш, Тангът го иска жив. Иска да изправи Де Вор пред съд. И ако е възможно, да ни предостави убедителни доказателства срещу дисперсионистите.
— Разбирам. Но и така да е, какво те спира да го арестуваш?
— Камарата. Вонята, която ще разнесат те, ако арестуваме не когото трябва.
Чен поклати глава. Все още не разбираше.
— Човекът, за когото вярваме, че е Де Вор, е надзирател. Разбра ли ме, Чен? В една от големите Източноевропейски плантации. А тях ги назначава Камарата. Ако арестуваме някого погрешка, дисперсионистите мигом ще се нахвърлят, задето сме действали безотговорно. А в момента положението е критично. Камарата е в много крехко равновесие със Седмината и те не се осмеляват да го нарушат дори и заради Де Вор. Значи трябва да бъдем съвсем сигурни, че този надзирател, Бергсон, е нашият човек.
— Доколко сигурни?
— Толкова, колкото би го потвърдил отпечатъкът на ретината.
Чен се взря в купичката си и се засмя.
— И как ще го вземем? — той погледна Кар. — Мислиш ли, че Де Вор ще си стои и ще си трае, докато го преглеждаме?
Кар се поколеба, после се изсмя лекичко, кимна и отново погледна приятеля си в очите.
— Може би. Може пък точно така да направи. Нали разбираш, Чен, помислих си, че тук точно ти би свършил работа.
Толонен гледаше как деветгодишната му дъщеря тича край морето — въодушевена, отметнала глава. Вълните зад нея се разбиваха на бяла пяна върху черния пясък. Отвъд далечните острови се мержелееха в омарата — зелено-кафяви силуети. Джелка бе застанала на ръба на водата и с малките си нежни ръце приглаждаше косата си. Дълга, права коса, потъмняла от водата — като тази на майка й. Чистобелият й костюм караше зимния й тен да изпъква, а тялото й да изглежда гладко, детинско.