Тя го видя, усмихна се и се затича към него. Той беше седнал на широката сенчеста веранда, току-що беше закусил. Остави книгата и й се усмихна в отговор.
— Как е? — извика й той, щом тя се приближи.
— Чудно е! — смехът й се разля във въздуха. — Трябва да дойдеш с мене. Ще ти подейства добре.
— Е… — сви рамене той. Можеше пък и да отиде.
Тя се отпусна на фотьойла срещу него. Младо животно, което се чувстваше удобно в тялото си. Несамоосъзнато. Погледна я — повече от всякога съзнаваше, че тя е копие на майка си. Особено сега, в този момент.
Беше се запознал с майка й на остров, приличащ много на този. На другия край на света. Едно лято преди почти тридесет години.
Дори и тогава вече беше генерал. Най-младият на служба при Седмината и най-способният. Беше заминал за Гьотеборг да се види със сестрата на баща си Хана; по онова време ходеше там два пъти годишно — защото Хана го беше гледала тогава, когато майка му боледуваше.
Този път, като никога, можеше да остане повече от един ден и когато Хана му предложи да отлети до Фредлигстаг и да посети семейната лятна вила, веднага се бе съгласил. От Фредригстаг взеха моторна лодка до острова на юг от Града.
Мислеше, че на острова ще са съвсем сами — той, Хана и двамата й синове. Но когато лодката спря на кея, видя, че там вече имаше и други хора. Бе влязъл в къщата ядосан, защото не го бяха предупредили, че ще има и други гости, и се зарадва, като намери там не някакви непознати, а най-стария си приятел Пьотър Ендфорс, който го чакаше в предната стаичка с нисък таван, за да го поздрави. Ендфорс се бе оженил за момиче от далечния Север. Студена, елегантна красавица с почти бяла коса и очи като арктическо море. Те имаха осемгодишна дъщеря Джени.
Не беше любов от пръв поглед. Отначало тя беше просто дъщерята на стар приятел — красиво малко момиченце със завладяваща усмивка и топлина, която явно липсваше на майка й. Още от самото начало обаче тя бе привлечена от него и от същата вечер нататък неизменно стърчеше в скута му. Той също я хареса от онзи първи миг, но и той не би могъл да предположи колко ще се привърже към нея.
Когато Пьотър и жена му починаха осем години по-късно, той стана настойник на Джени. След четири години се ожени за нея. Беше с тридесет години по-възрастен.
Отърси се от горчиво-сладкия спомен и се съсредоточи върху дъщеря си.
— Ама ти изобщо не ме слушаше, нали, татко?
Той се засмя и поклати глава.
— Спомнях си разни неща — изправи се на стола и протегна ръка към чайника. Беше хладък. Изсумтя и кресна на прислужника да дойде.
— Тъкмо казвах, че трябва да се прибираме вкъщи. Май е време вече. Не мислиш ли?
Той я изгледа остро, после, объркан от онова, което беше казала, поклати глава. Не беше толкова отрицание, колкото признание, че не се бе замислял за това. ДА СЕ ПРИБИРАМЕ? ЗАЩО? ЗАЩО ПЪК ДА Е ВРЕМЕ?
— Омръзна ли ти? — попита той почти невярващо. Тук тя изглеждаше толкова щастлива. Толкова безгрижна.
Май не й се щеше много да споделя какво чувства, но най-накрая му отговори:
— Не, тук ми е добре. Само че не мисля за себе си, а за тебе. Това място не ти действа добре. Тук се размекваш. Изкуфяваш, преди да ти е дошло времето — тя го погледна; в младите й очи имаше истинска любов, истинска загриженост. — Искам да бъдеш същият като преди. Не те харесвам такъв. Това е…
Не можеше да го оспори с нищо. Самият той го усещаше. С всеки изминал ден сякаш ставаше все по-зле. Да седиш тук, без да има какво да правиш. С течение на месеците се чувстваше все по-неспокоен, все повече и повече не го свърташе; чувстваше се все по-безсилен. Това му беше най-лошото на изгнанието.
— Какво мога да направя? Няма как да се махна оттук.
Тя усещаше горчивината в гласа му, долавяше примирението в приведените му рамене. Болеше я да го гледа такъв. Но този път можеше да му помогне. Този път разполагаше с балсам за раните му.
— Къде е този тъп прислужник?! — кресна той; гневът и потиснатостта кипяха в думите му, в действията му. Извърна се на стола и отново кресна на прислужника — Тя го изчака да свърши, след това му каза, че е изпратила прислужника по-рано.
— Искам да поговорим.
Той я погледна изненадан — бяха му забавни действията й, тонът на възрастен човек.