— Да си поговорим ли? Ами добре. И за какво?
Тя отмести поглед и се загледа в морето, в далечните острови на Кепулауан Барат Дайа.
— Красиво е, нали? Цветовете на небето и морето… Само че е грешният вид красота. Тя не… — опита се да изрази какво точно чувстваше, после поклати глава.
Ала той знаеше какво иска да каже тя. Наистина, БЕШЕ красиво. Но това бе мека, седефена красота. Тя не докосваше душата му така, както я докосваха фиордите и планините. Неизменната топлина, мъглите, отсъствието на смяна на сезоните — всичко това го дразнеше.
— Бих искал… — подхвана той, после твърдо поклати глава. Желанията бяха безполезни. Ли Шай Тун го бе пратил тук в изгнание. Щеше да доживее тук дните си. С това заплащаше за неподчинението си. С изгнание.
— Какво би желал? — попита тя. Беше се изправила до него и чакаше, вперила поглед в него, главата й бе на равнището на неговата.
Погали бузата й с протегната ръка, след това я отпусна на голото й рамо. Кожата й бе суха и хладна.
— Защо да искам повече от онова, което имам? — щом я погледна, се намръщи — помисли си, че за стореното от него можеха и да го убият. И тогава тя щеше да остане сам-самичка, сираче. В яда си той бе заложил на това, че и Тангът би постъпил като него. И все пак, когато се замислеше сега, още го болеше заради това, което би могло да се случи; за болката, която можеше да й причини — а може би дори и нейната смърт.
Тя сякаш го усети. Наведе се напред и го целуна по челото, после — и по бузата.
— Ти си направил каквото е трябвало. Ли Шай Тун го е разбрал.
Той се разсмя.
— Разбрал ли?! Та той беше побеснял!
— Само защото е бил длъжен.
Той отмести ръката си и се облегна назад на стола.
— Какво има, Джелка? Какво си чула?
Беше неин ред да се засмее.
— Ти спеше, когато пристигна. Не исках да те безпокоя. Знам колко лошо спиш нощем — тя го гледаше със странно зрял поглед; в момента приличаше повече на майка, отколкото на дъщеря.
Той протегна ръце и я прегърна здраво.
— Кой, Джелка? Кой е пристигнал?
Тя протегна ръка, свали ръцете му от раменете си, задържа ги в своите и ги обърна с дланите нагоре. Силни, изящни ръце.
— Е? — подсказа й той през смях, обзет от нетърпение. — Кажи кой!
— Генерал Ноченци.
— А… — той тежко се отпусна назад.
— В къщата е. Да го доведа ли?
Той я погледна разсеяно, после кимна.
— Да. Ще е хубаво пак да се видим с Виторио.
Гледаше я как тръгва, след това обърна взор към морето.
Ноченци. Това можеше да означава само едно. Бяха дошли за главата му.
Приятелите му го държаха в течение. Бяха му казали за разрастващите се настоявания за „правосъдие“ по повод случая Леман. По-късно бяха плъзнали и слухове, че Камарата смята да го обвини в убийство. Е, значи Тангът се бе поддал на този натиск. И той, Толонен, щеше да отговаря за онова, което беше извършил.
Потръпна — помисли си за Джелка, след това се обърна и видя, че Ноченци вече беше тук, застанал на пясъка край ъгъла на къщата, тикнал фуражка под мишница.
— Кнут…
Двамата се прегърнаха топло, после са отделиха един от друг и няколко секунди само се гледаха. След това Толонен сведе поглед.
— Знам защо си дошъл.
Ноченци се разсмя със странен смях.
— Четете заповедите ми, така ли, генерале?
Толонен отново срещна погледа му; след това поклати глава.
— Просто ШИ Толонен. Сега ти си генерал.
Виторио Ноченци се взря в него за миг, после се усмихна.
— Да седнем, а? Джелка каза, че ще донесе пресен ЧА.
Седнаха — не с лице един към друг, а и двамата обърнати към морето.
Виторио Ноченци забеляза книгата, захлупена върху масата.
— Какво четеш, Кнут?
Толонен му подаде старата, подвързана с кожа книга и забеляза, че се усмихва. Това беше „ЧАН ШУ“ — „Изкуството на войната“ — от Сун Цу, от III в. пр.н.е., в превода на Клавел.
— Казват, че воините на Чин били луди. Влизали в битка без оръжие.
Толонен се разсмя.
— Да, Виторио, но са били цял милион. Нито пък някога са вкусвали поражението.
Последва миг на напрегнато мълчание, след това Толонен се обърна с лице към стария си приятел.
— Кажи ми направо, Виторио. Така ли е, както се страхувам? Ще плащам за стореното, така ли?
Ноченци го погледна.
— Леман заслужаваше онова, което ти стори с него. Мнозина вярват в това.
— Да — настоя Толонен. — Но ще плащам ли?
Наследникът му се втренчи в човека, на когото бе служил почти четвърт век, и се усмихна.
— Каза, че знаеш защо съм дошъл, Кнут. Само че не си познал. Не съм дошъл за главата ти. Дойдох, защото Тангът те вика.
Ли Юан изкрещя и се събуди в полумрака — сърцето му биеше като лудо, усещането, че все още язди черния кон, беше толкова живо, ароматът на сливов цвят изпълваше ноздрите му.