Той потръпна и се надигна — бе усетил лепкавата топлина по слабините си. По челото и гърдите му блестяха капчици пот. Атлазените чаршафи под него също бяха пропити с пот. Изстена тихо и скри лице в шепите си. Фей Йен… Яздеше с Фей Йен. Яздеха все по-бързо и по-бързо, надолу, надолу по полегатия склон, докато накрая конят му — с отскок, с мощно разтегливо движение, което дори и сега усещаше — се бе метнал към препятствието.
Отметна чаршафите и се погледна в полумрака. Пенисът му все още бе набъбнал от кръв, но сега беше отпуснат. Потръпна леко, протегна ръка и докосна влагата. Сладникавият мирис на собственото му семе бе силен, смесваше се с изчезващия аромат на сливов цвят. Объркан, вдъхна дълбоко, после си спомни. Копринената кърпичка, която му бе дала, беше на нощната масичка и парфюмът пръскаше аромат из стаята.
Погледна широкия циферблат от слонова кост на будилника. Тъкмо бе минало четири часа. Стана и понечи да тръгне към банята, но откъм вратата се чуха звуци, след това — приглушено почукване.
Ли Юан метна завивката върху леглото, после намъкна халат.
— Влез!
Нан Хо бе застанал на вратата с наведена глава и фенер в ръка.
— Добре ли сте, принц Юан?
Нан Хо беше личният му прислужник — бе началник на осем по-млади прислужници в домакинството.
— Беше… — той сви рамене. — Беше просто сън, Нан Хо. Добре съм.
Той погледна леглото, след това, леко смутен от молбата си, добави:
— Би ли донесъл чисти чаршафи, Нан Хо? Аз…
Рязко се извърна настрани — бе се усетил, че държи в ръка кърпичката на Фей Йен.
Нан Хо го погледна, после погледна леглото и се поклони.
— Идвам след малко, принц Юан — след това се поколеба. — Има ли… — наклони леко глава на една страна, сякаш онова, което смяташе да каже, му създаваше трудности. — Има ли нещо, което бих могъл да уредя за вас, принц Юан?
Ли Юан преглътна и поклати глава.
— Не разбирам, Нан Хо. Какво би могъл да уредиш по това време?
Нан Хо влезе в стаята и притвори вратата зад себе си. После добави с по-тих глас:
— Може би принцът би желал Перлено сърце да дойде да се погрижи за него?
Перлено сърце беше една от прислужничките. Младо момиче на петнадесет години.
— Защо да искам Перлено сърце… — започна той, след това се сети какво искаше да каже Нан Хо и отмести поглед.
— Е, ваше височество?
Сдържа гнева, който се надигна в него, и се постара гласът му да прозвучи спокойно:
— Просто донеси чисти чаршафи, Нан Хо. Ще ти съобщя, ако имам нужда от нещо друго.
Нан Хо се поклони ниско и тръгна да изпълнява поръчката. Едва когато той излезе, Ли Юан погледна мократа кърпичка в ръцете си и осъзна, че се е избърсал с нея.
Чен стоеше гол на опашката и чакаше реда си. На табелата над вратата пишеше „ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ“. Надписът на английски беше черен. Под него с големи червени йероглифи, бе изписано същото на мандарин. Чен се огледа и забеляза, че това е една от редките табелки тук с надпис и на английски. През пречиствателната станция в Лодз минаваха повече от 300 000 души на ден и почти всички бяха ХАН. Беше доста странно. Неочаквано.
Зад вратата имаше душове и дезинфекциращи вани — примитивни, но ефективни решения на проблема за обеззаразяването на милиони работници всяка седмица.
Ситнеше натам, без да обръща внимание на голотата си и на голотата на заобикалящите го. Едва устояваше на изкушението да почеше кръпката от присадена кожа под лявото си ухо. Един страж ХУН МАО го бутна грубо през вратата и също като онези пред него Чен сведе глава и тръгна бавно под жилещия мраз на душовете, после — по стълбите надолу към басейна; задържа дъх и се гмурна.
След това излезе навън, на дневна светлина, цял настръхнал. Друг страж му бутна в ръцете вързоп дрехи — препаска, бозав гащеризон и шапка — и после се нареди на нова опашка.
— Тон Чу?
Отвърна на псевдонима си и си проби път напред, за да вземе картата си за самоличност и багажа; прегледа го набързо, за да се увери, че не са конфискували далекогледа. След това намери едно по-празно място и стиснал картата между зъбите си и бохчата — между краката си, бързо се облече.
Последва потока от хора — едни от хилядите еднакво облечени. В края на дълго шосе, оградено със стени, тълпата се изсипваше на широк площад. Това беше мястото на потегляне. И отново всички табели бяха на КУО-Ю, т.е. на мандарин. Чен се обърна и погледна назад — за първи път видя издигащата се над тях стена на Града — бяла, простираща се на всички страни, сякаш безкрайна. После погледна надолу, търсейки йероглифа, който бе научил — ХСИЯ, ръка. Видя го, проправи си път по рампата и спря на бариерата, за да покаже картата си.