Влакът бе претъпкан. Набута се вътре с извинителна усмивка и се запромъква напред, след това се извърна и зачака.
Не му се наложи да чака много. Влакът беше претъпкан и ужасно задушен — миризмата на дезинфекцираните тела тегнеше във въздуха, — ала беше бърз. Само за час той стигна до плантация ХСИЯ, препъна се на слизане — част от тълпата, която бавно се стече по рампата навън, на открито.
Във въздуха витаеше слаб неприятен мирис — все едно на нещо застояло или загоряло. Чен вдигна поглед, после бързо го заби отново в земята — очите му не бяха свикнали със силната светлина. Слънцето блестеше над главите им — огромен, горящ кръг от светлина; много по-голямо, много по-ярко, отколкото си го спомняше. Пред него се простираше земя, която сякаш нямаше край — плоска, широка, зелена. По-зелена, много по-зелена, отколкото си я бе представял някога.
Усмихна се. На Уан Ти гледката сигурно щеше да й се понрави. Винаги бе казвала, че много би й харесало да живее навън, под слънцето и под звездите, с крака, здраво стъпили върху черната земя. Както някога бяха живели прадедите им.
За миг усмивката на Чен се разшири — мислеше за нея, за Джиян, за бебето, което бе на път, после лицето му се проясни и той прогони тази мисъл. Сега беше Тон Чу и нямаше семейство. Тон Чу, свален от нивата. Тон Чу. Докато всичко това свършеше.
Тълпата забави ход. Оформи се нова опашка. Чен зачака търпеливо, знаеше, че само търпението щеше да му помогне да избута дните, които се задаваха. Доближи се до бариерата и стражът му избърбори нещо на КУО-Ю. Поклати глава.
— Нов съм — обясни той. — Говоря само английски. Нали разбираш, ЙИН КУО.
Стражът се разсмя, обърна се и каза нещо на един от колегите си — отново на мандарин. Другият също се разсмя и огледа Чен отгоре до долу, след това каза нещо, което накара първия да се засмее грубо. И двамата бяха ХУН МАО.
Подаде на стража пропуска си и зачака, докато онзи го оглеждаше най-подробно; после, важничейки, включи комуникатора за двойна проверка. Бе почти разочарован, че всичко се оказа наред.
— Пази се, ХАН — стражът бутна картата обратно в ръцете му.
Продължи след потока с наведена глава.
— ЧИЯО ШЕН МЕ МИН ЦУ?
Чен вдигна поглед — очакваше пак да види някой страж, но младежът, който го бе заговорил, бе облечен в бозавите дрехи на полеви работник. Нещо повече — беше ХУН МАО. Първият ХУН МАО, когото виждаше тук и който не беше страж.
Изгледа младежа отгоре до долу и обратно, след това му отговори:
— Извинете. Много слабо говоря мандарин.
Младежът имаше продълговато лице и кръгли, воднистосини очи. Косата му беше тъмна, ала прошарена, а устата му бе изкривена, все едно че беше прекарал инсулт. Но беше твърде млад, твърде здрав, за да има неприятности със сърцето. Кривата уста се усмихна, а очите му зашариха по него също толкова внимателно, колкото преди това — и тези на Чен.
— Казвам се Павел — каза младежът и лекичко сведе глава. — Питах те ти как се казваш.
— Тон Чу — отвърна Чен и чак тогава осъзна колко лесно му бе дошло на езика.
Павел пое едната от ръцете му, обърна я с дланта нагоре и я огледа.
— Така си и мислех — каза той и я пусна. — Нов си тук.
Чен се усмихна. Имаше неща, които не можеха да се фалшифицират — например мазолите по дланите.
— Беглец съм от нивата — обади се той. — Когато баща ми умря, взех заеми, за да го погреба. И се забърках с един мафиот. Знаеш как е.
Павел се вгледа в него за миг — воднистосините му очи се опитваха да прозрат що за човек е. После кривата уста отново се усмихна.
— Хайде, Тон Чу. Имаш нужда някой да те разведе наоколо. В нашата барака има свободно легло. Можеш да къртиш при нас, ако искаш.
Павел потегли веднага встрани от бавния поток на новопристигналите. Едва когато се обърна, Чен забеляза и още нещо в него. Имаше гърбица и гръбнакът му беше неестествено изкривен. Онова, което Чен бе взел за учтив поклон, беше естествената походка на младежа. Чен бързо го последва и го настигна. Докато вървяха из калта, Павел започна да му обяснява как стоят нещата в плантацията.
— Как позна, че съм нов?
Павел му хвърли кос поглед.
— По походката ти. По това как ти стоят дрехите. По това как се мръщиш на слънцето. О, има стотици дребни признаци. С какво си се занимавал там, горе? Имаш силни ръце. Това не са ръце на чиновник.
— Но и на селянин не са, така ли?
Павел се разсмя и отметна глава. Докато го гледаше, Чен реши, че го харесва. Изглеждаше тъпичък, но акълът му сечеше. И то много.