— Какво е това?
Гласът беше студен, лишен от всякаква интонация, и от него те полазваха тръпки, но Де Вор вече му беше свикнал. Това бе гласът на мъртвия му приятел. Обърна се и погледна сина на Леман, албиноса, после му подаде мъничката кутийка от розов кварц.
— Дъглас ми я подари за запознанството. Забеляза колко много й се възхищавам.
Леман я огледа и му я подаде.
— А ти какво му подари?
— Изпратих му копие на „Играта УЕЙ ЧИ“ от Пекорини и Шу. Изданието на Лонгман от 1929 година.
Леман се замисли за момент.
— Изглежда доста странен подарък. Дъглас не играе УЕЙ ЧИ.
— Не, но трябва да се научи. Всички мъже — всички мъже, които са ми равни по способности — трябва да играят — Де Вор тикна кутийката в джоба на сакото си. — Ти играеш ли, Стефан?
Леман бавно извърна глава и накрая погледна Де Вор в очите. Мъртвите очи на албиноса сякаш го пронизваха.
— А ти как мислиш?
Де Вор се усмихна.
— Мисля, че играеш. Бих казал, че си добър играч. Неортодоксален, ала добър.
Леман изобщо не реагира. Извърна глава към предното стъкло. СЪЩО КАТО МАШИНА — помисли си Де Вор. Това момче го плашеше, но и по странен начин много му харесваше. — БИХ МОГЪЛ ДА НАПРАВЯ НЕЩО ОТ ТЕБЕ, СТИГА ДА ИМАМ ВРЕМЕ.
Отлитаха към Швейцарската пустош — щяха да се срещнат с Вайс и да огледат как върви строежът на първата крепост.
Де Вор отново погледна през прозореца. Далече долу две фигури се влачеха по една от пътеките. Полеви работници — шапките им ги караха да изглеждат като две мънички черни камъчета от УЕЙ ЧИ на фона на квадратите на нивите. После те изчезнаха и хеликоптерът се заиздига, завивайки надясно.
Откакто се бе върнал от събранието у Дъглас, беше много зает. Историята със сина на Леман беше пълна изненада, но той бързо се съвзе. Използвайки контактите си с охраната, успя да проследи майката; разследва миналото й и откри за нея неща, които никой друг от непосредственото й обкръжение в момента не знаеше. Беше изпратил при нея свой човек, който й съобщи какво знаят.
И сега тя беше негова. Негов проводник. Може би един начин да се контролира Стефан Леман, ако вземе да прави бели.
Де Вор се усмихна и отново се обърна към младежа:
— Може би трябва да изиграем някой път една игра?
Леман дори не го и погледна.
— Не.
Де Вор се втренчи в младежа за миг, после отмести поглед. Значи той разбира, помисли си. Знае каква голяма част от характера на човека се оглежда в огледалото на дъската и камъчетата. И все пак този отказ казва доста неща за него. По-предпазлив е от баща си. По-студен. По-пресметлив. ДА, А И СЕ ХВАЩАМ НА БАС, ЧЕ Е СТРАШНО ДОБЪР НА УЕЙ ЧИ. СРАМОТА Е, ЧЕ НЕ ИСКА ДА ИГРАЕ. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ЩЕШЕ ДА СИ ГО БИВА.
Пътуването им отне по-малко от час. Вайс ги посрещна в купола за приземяване, облечен с кожено палто и ръкавици — гореше от нетърпение да си свърши работата и да се махне. Де Вор го забеляза и реши да го позадържи — да си поиграе със страховете и с несигурността му.
— Надявам се, че ще хапнете с нас, ШИ Вайс?
Забеляза вътрешното колебание на Вайс; забеляза как преценява какво би му навредило, ако откаже, и го претегля срещу собственото си неудобство. Банкер. Винаги и преди всичко банкер.
— Е? — настоя Де Вор и наклони везните към отказ.
— Имам среща в шест часа.
Едва беше минало един. Де Вор го хвана за лакътя и го поведе към изхода.
— Значи имаме много време, нали? Елате. Не знам за вас, ШИ Вайс, но аз умирам от глад.
Тук бяха на височина почти 13 000 фута и извън купола на площадката за приземяване беше студено, а слънцето се губеше зад дебела облачна покривка. Базата Ландек беше малко по-нагоре по планинския склон — обширно сплескано полукълбо; бляскавата му белота се сливаше със заобикалящия го сняг и лед. Под покрива му вече бе започнал строежът на крепостта.
— Красива гледка, не смятате ли, майоре? — каза Вайс, щом излязоха на снега. Дъхът му се кълбеше в студения въздух.
Де Вор се усмихна и се огледа.
— Прав сте, Вайс — каза той и си отбеляза, че Вайс отново се бе обърнал към него с истинското му име. — Красиво е — но знаеше, че Вайс говори за базата горе, а не за естествената красота на пейзажа.
Намираха се на източния склон на обширна ледникова долина — огромен окоп, дълбок повече от две ЛИ и широк една. Спускаше се на северозапад, обкръжена от всички страни от резките силуети на планинските върхове. Облаци засенчваха хоризонта, но това не намаляваше чистотата на пейзажа. Тази земя бе недокосната, първична. Тук се чувстваше у дома.
Спря сред снежната равнина точно под базата и внимателно разгледа огромния, подобен на щит купол — мислеше за седемте големи гарнизона на охраната, обкръжили Швейцарската пустош като седем черни камъчета върху гигантска дъска. Предимството на Танга. Той се засмя тихо. Е, вече бе поставил първото бяло камъче. Голямата игра бе започнала.